Исчезналото отново се втурна, като помъкна Ваймс покрай момчетата и нагоре по стълбите, където още се виждаше следа от черна кал. Там имаше друг коридор. Врати се отваряха. Врати се затваряха отново, след като исчезналото стреля отново, разбивайки полюлей.
Коридорът свърши на широка площадка на върха на доста по-внушително стълбище и срещу голяма дъбова врата.
Ваймс простреля ключалката, ритна вратата и после доста дълго се бори с исчезналото, за да го наведе. Една стрела от арбалет изсвистя над главата му и удари някого далече в дъното на коридора.
Застреляй го! ЗАСТРЕЛЯЙ ГО!
Крусис стоеше до бюрото си, като трескаво се опитваше да пъхне нова стрела…
Ваймс се опита да смълчи пеенето в ушите си.
Но… защо не? Защо да не стреля? Кой беше този човек? Винаги беше искал да направи града по-чисто място и защо да не започне оттук. И тогава хората щяха да открият какъв е законът…
Прочисти света.
Пладне започна.
Пукнатата бронзова камбана в Гилдията на Учителите започна да бие и имаше дванайсетия час само за себе си за поне седем удара, преди часовникът от Гилдията на Пекарите с бързо темпо да я догони.
Крусис се изправи, после започна да се промъква към заслона на една от каменните колони.
— Не можеш да ме застреляш — каза той, наблюдавайки исчезналото. — Знам закона. Както и ти. Ти си страж. Не можеш хладнокръвно да ме застреляш.
Ваймс примижа над цевта.
Щеше да е толкова лесно. Спусъкът натягаше пръста му.
Трета камбана започна да бие.
— Не можеш просто да ме убиеш. Такъв е законът. А ти си страж — повтори доктор Крусис. Той облиза изсъхналите си устни.
Цевта се наклони малко. Крусис почти си отдъхна.
— Да. Аз съм страж.
Цевта се вдигна отново, насочена към челото на Крусис.
— Но когато камбаните спрат — каза Ваймс тихо, — аз повече няма да съм страж.
Застреляй го! ЗАСТРЕЛЯЙ ГО!
Ваймс намести приклада под мишницата си, така че едната му ръка беше свободна.
— Ще го направим по правилата. По правилата. Трябва да го направим по правилата.
Без да поглежда надолу, той дръпна значката от остатъците от сакото си. Дори и през калта, тя все още блестеше. Винаги я беше държал излъскана. Щом я завъртя веднъж-дваж като монета, медта улови светлината.
Крусис я гледаше като котка.
Камбаните отслабваха. Повечето от кулите бяха спрели. Сега се носеше само шумът от гонга на Храма на Малките Богове, както и камбаните от Гилдията на Убийците, които винаги модно закъсняваха.
Гонгът спря.
Доктор Крусис остави арбалета, елегантно и педантично, на бюрото до себе си.
— Ето! Оставих го!
— А… Но искам да съм сигурен, че няма да го вземеш отново.
Черната камбана от Гилдията на Убийците заби пътя си към пладнето.
И спря.
Тишината се затръшна като гръм.
Малкият метален звън, когато значката на Ваймс тупна на пода, я изпълни от край до край.
Той вдигна исчезналото и леко остави напрежението да се отпусне от ръката му.
Заби камбана.
Беше тенекиена, весела, лека мелодийка, едва чута изобщо, с изключение на тази дупка тишина…
Бим, бам, бам, бом…
… но много по-точна от пясъчни часовници, водни часовници и стенни часовници.
— Остави исчезналото, капитане — каза Керът, като бавно се изкачваше по стълбите.
Той държеше сабята си в едната ръка, а часовникът за подарък в другата.
… бам, бам, бам, бим…
Ваймс не помръдна.
— Остави го. Остави го веднага, капитане.
— Мога да изчакам още една камбана — каза Ваймс.
… бам, бам…
— Не мога да те оставя да направиш това, капитане. Ще бъде убийство.
… бум, бам…
— Ти ли ще ме спреш?
— Да.
… бам… бам…
Ваймс леко обърна глава.
— Той уби Ангуа. Това нищо ли не означава за теб?
… бам… бам… бам… бам…
Керът кимна.
— Да. Но лично не е същото като важно.
Ваймс погледна по продължение на ръката си. Лицето на доктор Крусис, устата, отворена от ужас, беше в центъра на цевта.
… бам… бам… бам… бам… бам…
— Капитан Ваймс?
… бам.
— Капитане? Значка 177, капитане. Никога не е имала нещо повече от мръсотия по нея.
Блъскащият дух на исчезналото, който се вливаше по ръцете на Ваймс, срещна армиите на чистата твърдоглава същност на Ваймс, надигнала се в другата посока.
— На твое място бих го свалил, капитане. Нямаш нужда от него — каза Керът, като че говореше на дете.
Ваймс се вгледа в нещото в ръцете си. Пищенето сега беше притъпено.
— Свали го, Страж! Това е заповед!
Исчезналото издрънча на пода. Ваймс отдаде чест и тогава осъзна какво прави. Той примига срещу Керът.