— Лично не е същото като важно?
— Слушай — каза Крусис, — съжалявам за… момичето, това беше нещастен случай, но аз само исках… Има доказателство! Има…
Крусис почти не обръщаше никакво внимание на стражите. Той измъкна една кожена чанта от масата и я размаха към тях.
— Тук е! Всичкото, Сир! Доказателство! Едуард беше глупав, той си мислеше, че всичко опира до корони и церемонии, той и представа си нямаше какво е открил! И тогава, снощи, беше така сякаш…
— Не ме интересува — промълви Ваймс.
— Градът има нужда от крал!
— Той няма нужда от убийци — каза Керът.
— Но…
И тогава Крусис се хвърли към исчезналото и го сграбчи.
В един миг Ваймс се опитваше да събере отново мислите си, а в следващия те бягаха в далечните краища на съзнанието му. Той гледаше в устата на исчезналото. То му се хилеше.
Крусис се отпусна до колоната, но исчезналото остана неподвижно, насочило се срещу Ваймс.
— Всичко е там, Сир — каза Убиецът. — Всичко е записано. Цялото нещо. Белези по рождение и пророчества, и генеалогия и всичко. Дори и сабята ти. Това е сабята!
— Наистина ли? — промълви Керът. — Мога ли да видя?
Керът свали сабята, за ужас на Ваймс се приближи до масата и дръпна свитъка документи от чантата. Крусис кимна одобрително, сякаш награждаваше добро момче.
Керът прочете страница, после обърна на следващата.
— Това е интересно.
— Точно така. Но сега трябва да отстраним този досаден полицай.
Ваймс усети как вижда целия път по цевта, чак до малкия метален куршум, който скоро щеше да се стрелне към него…
— Срамота — каза Крусис, — само ако ти имаше…
Керът излезе пред исчезналото. Движението на ръката му дори не се видя. Почти не се чу звук.
Моли се никога да не се изпречиш пред добър човек, помисли си Ваймс. Ще те убие без дори и дума.
Крусис погледна надолу. По ризата му имаше кръв. Той вдигна ръка към дръжката на сабята, щръкнала от гърдите му, после се взря в очите на Керът.
— Но защо? Ти можеше да бъдеш…
И умря. Исчсзналото падна от ръцете му и гръмна на пода.
Настъпи тишина.
Ваймс се облегна на масата и се помъчи да си върне дъха.
— По дяволите… неговата… кожа.
— Сър?
— Той… той те нарече Сир. Какво искаше да каже с това…
— Закъсня, капитане — каза Керът.
— Закъснял съм? Закъснял съм? Какво искаш да кажеш?
Ваймс се помъчи да попречи на мозъка си да се раздели с действителността.
— Трябваше да си се оженил… — Керът погледна часовника, после го затвори и го подаде на Ваймс. — … преди две минути.
— Да, да. Но той те нарече Сир, чух го…
— Само номер на ехото, предполагам, господин Ваймс.
Една мисъл си проби път през вниманието на Ваймс. Сабята на Керът беше дълга няколко стъпки. Беше я забил в Крусис до дръжката. Но Убиецът бе стоял с гръб към…
Ваймс погледна към колоната. Беше от гранит и дебела една стъпка. Нямаше пропукване. Само една дупка с формата на острие и отпред, и отзад.
— Керът… — започна той.
— Изглеждате ужасно, сър. Трябва да ви поизчистим.
Керът дръпна кожената чанта към себе си и я преметна през рамо.
— Керът…
— Сър?
— Заповядвам ти да дадеш…
— Не, сър. Не можете да ми заповядате. Защото сега вече сте, без да искам да ви обидя, цивилен. Това е нов живот.
— Цивилен?
Ваймс разтърка чело. Сега всичко се блъскаше в мозъка му — исчезналото, клоаките, Керът и фактът, че действаше на чист адреналин, който много скоро си представя сметката и не ти отпуска кредити. Той се отпусна.
— Но това е моят живот. Керът! Това ми е работата.
— Гореща вана и нещо за пийване, сър. От това имаш нужда. Ще ти е от огромна полза. Да вървим.
Погледът на Ваймс обгърна падналото тяло на Крусис, после исчезналото. Той отиде да го вдигне, после се спря тъкмо навреме.
Даже и магьосниците нямаха нещо такова. Едно избухване на жезъл и те трябваше да бягат и да залягат.
Нищо чудно, че никой не го беше унищожил. Не можеше да се унищожи нещо толкова съвършено. То извикваше нещо дълбоко в душата. Хвани го в ръка и ти притежаваш силата. Повече сила от който и да е лък или копие — те просто събираха силата на собствените ти мускули, като се замислеше човек. Но исчезналото ти даваше сила отвън. Не ти използваше него, а то използваше теб. Крусис вероятно е бил добър човек. Той вероятно много любезно е изслушал Едуард, после с взел изчезналото, то е овладяло и него.
— Капитан Ваймс? Мисля, че най-добре да изнесем това оттук — каза Керът, като посегна надолу.
— Каквото и да правиш, не го докосвай! — предупреди Ваймс.