— Защо не? Това е само едно устройство.
Керът вдигна исчезналото за цевта, разгледа го един миг и после го разби в стената. Парчета метал се разхвърчаха в кръг наоколо.
— Единствено по рода си — каза той. — Да си единствено по рода си винаги е много специално, казваше баща ми. Да тръгваме.
Той отвори вратата.
Той затвори вратата.
— Под стълбището има около стотина Убийци.
— Колко стрели имаш за лъка си? — попита Ваймс. Той още се беше втренчил в обезобразеното оръжие.
— Една.
— Тогава е хубаво, че поне няма да имаш никакъв шанс да презареждаш отново.
На вратата се почука учтиво.
Керът погледна към Ваймс, който сви рамене, и отвори вратата.
Беше Дауни. Той вдигна празна ръка.
— Можете да свалите оръжието. Уверявам ви, че няма да ви е необходимо. Къде е Доктор Крусис?
Керът посочи.
— Ах! — Той вдигна поглед към двамата Стражи.
— Бихте ли оставили тялото му на нас, ако обичате? Ние ще го погребем в нашата гробница.
Ваймс посочи към тялото.
— Той уби…
— А сега е мъртъв. И трябва да ви помоля да напуснете.
Дауни отвори вратата. Убийци бяха наредени отстрани по широкото стълбище. Не се виждаше никакво оръжие. Но при Убийците нямаше нужда от това.
На дъното лежеше тялото на Ангуа. Стражите бавно слязоха долу, после Керът коленичи и го вдигна.
Той кимна към Дауни.
— Скоро ще изпратим някой да прибере тялото на доктор Крусис.
— Но аз си мислех, че сме се разбрали, че…
— Не. Трябва да се види, че той е мъртъв. Нещата трябва да се виждат. Нещата не трябва да стават на тъмно или зад затворени врати.
— Опасявам се, че не мога да отстъпя пред молбата ви — твърдо каза Убиецът.
— Това не беше молба, сър.
Десетки Убийци ги гледаха, докато минаваха през вътрешния двор.
Черните порти бяха затворени.
Никой като че нямаше намерение да ги отвори.
— Съгласен съм с теб, но може би трябваше да го кажеш по друг начин — каза Ваймс. — Те изобщо не изглеждат щастливи…
Вратите се разбиха. Една дълга шест стъпки желязна стрела подмина Керът и Ваймс и отстрани голяма част от стената в отсрещния край на двора.
Два удара отстраниха остатъка от портите и Детритус прекрачи вътре. Той огледа събраните Убийци, а в очите му светеше червен огън. И изръмжа.
По-умните Убийци ги осени мисълта, че във въоръжението им няма нищо, което би могло да убие трол. Те имаха чудесни малки ками, но се нуждаеха от тежки ковашки чукове. Имаха къси копия, намазани с изтънчени отрови, нито една от които не действаше върху трол. Никой от тях никога не беше си и помислял, че троловете са достатъчно важни, че да биват убивани по поръчка. Внезапно Детритус се оказа много важен. В едната му ръка беше брадвата на Къди, а в другата — могъщият му арбалет.
Някои от по-умните Убийци се обърнаха и си плюха на петите. Други не бяха толкова досетливи. Няколко стрели рикошираха от Детритус. Притежателите им видяха лицето му, когато той се обърна към тях, и пуснаха лъковете си.
Детритус вдигна бухалката си.
— Действащ Полицай Детритус!
Думите прокънтяха в двора.
— Действащ Полицай Детритус! Мир-рно!
Детритус много бавно вдигна ръка.
Дрън.
— Чуй ме, Действащ Полицай Детритус — каза Керът. — Ако има рай за Стражите, и в името на всички богове, надявам се, че има, то Действащ Полицай Къди е там, пиян като дива маймуна, с плъх в едната ръка и халба от най-доброто на Беърхагър в другата, и точно сега е вдигнал поглед към нас35 и казва: моят приятел Действащ Полицай Детритус няма да забрави, че е Страж. Не и Детритус.
Последва дълъг, опасен миг, чу се още едно „дрън“.
— Благодаря ти. Действаш Полицай. Ти ще ескортираш господин Ваймс до Университета. — Керът огледа Убийците наоколо. — Приятен ден, господа. Ние може да се върнем.
Тримата Стражи прекрачиха развалините.
Ваймс не каза нищо, докато напълно не бяха излезли на улицата, и после се обърна към Керът.
— Той защо те нарече…
— Моля да ме извините, ще я занеса обратно в Наблюдателницата.
Ваймс погледна към трупа на Ангуа и усети как влакът на мисълта дерайлира. Някои неща бяха твърде трудни, за да мисли за тях. Искаше един хубав, спокоен час някъде, където да събере всичко. Лично не е същото като важно. Що за човек можеше да мисли така? И го осени мисълта, че докато Анкх в миналото си беше имал своя дял от зли управници или просто лоши управници, още никога не беше попадал под ботуша на добър управник. Това можеше да бъде най-ужасяващата перспектива от всички.
— Сър? — учтиво каза Керът.
— Хм. Ще я погребем при Малките Богове, какво ще кажеш? — предложи Ваймс. — Това е един вид традиция на Стражите…