— Интересен довод.
— Но някога е имало чин, в стари времена. Командир на Стражата. Предлагам Самюел Ваймс.
Патрицият се облегна назад.
— О, да. Командир на Стражата. Разбира се, това се беше превърнало в доста непопулярна работа след цялата онази разправия с Лоренцо Любезния. Някой си Ваймс е заемал поста в онези дни. Никога не съм искал да го попитам дали не му е потомък.
— Потомък е, сър. Направих справка.
— Той би ли приел?
— Висшият Свещеник Офлианец ли е? Експлодират ли дракони в гората?
Патрицият събра пръсти на колибка и погледна Керът над върховете им. Това беше маниер, който обезсърчаваше мнозина.
— Но, нали разбирате, капитане, проблемът със Сам Ваймс е, че той разстройва много важни хора. А аз мисля, че един Командир на Стражата ще трябва да се движи в много високопоставени кръгове, да присъства на мероприятия на Гилдиите…
Те си размениха погледи. Патрицият беше в по-изгодна позиция, понеже лицето на Керът беше по-голямо. И двамата се опитваха да не се ухилят.
— Отличен избор, всъщност.
— Проявих волността, сър, да нахвърлям едно писмо до кап… до господин Ваймс от ваше име. Само за да спестя главоболие, сър. Може би ще пожелаете да му хвърлите един поглед?
— Ти мислиш за всичко, нали?
— Надявам се, сър.
Лорд Ветинари прочете писмото. Той се усмихна веднъж-два пъти. После взе писалката си, подписа се отдолу и го върна.
— И това последното от иска… молбите ти ли е?
Керът се почеса по ухото.
— Всъщност, остава едно. Нужен ми е дом за едно малко куче. Трябва да има голяма градина, топло място до огъня и Щастливи, смеещи се деца.
— Божичко. Наистина ли? Е, предполагам, че ще можем да намерим.
— Благодаря ви, сър. Това е всичко, струва ми се.
Патрицият се изправи и докуцука до прозореца. Беше здрач. Светлини започваха да греят из целия град.
С гръб към Керът той каза:
— Кажете ми, капитане… онази работа, че съществувал наследник на трона… Какво мислите за нея?
— Не мисля за нея, сър. Това всичкото са глупости за саби в камъни. Кралете не идват от нищото, като размахват сабя и оправят всичко. Всички го знаят.
— Но приказваха нещо за… доказателство?
— Никой май не знае къде е то, сър.
— Когато говорих с Капитан… с Командир Ваймс, той каза, че вие го имате.
— Тогава трябва да съм го оставил някъде. Сигурен съм, че не бих могъл да кажа къде, сър.
— Божичко, надявам се, че вие разсеяно сте го оставил някъде на сигурно място.
— Сигурен съм, че то… добре се пази, сър.
— Мисля, че сте научили много от Кап… Командир Ваймс, капитане.
— Сър. Баща ми винаги казваше, че бързо схващам, сър.
— Може би градът наистина се нуждае от крал, обаче. Мислил ли си върху това?
— Както рибата се нуждае от… ъ-ъ… нещо, което не работи под водата, сър.
— И все пак един крал може да се обръща към емоциите на своите поданици, капитане. По… почти същия начин, както ти направи неотдавна, доколкото разбирам.
— Да, сър. Но какво ще направи той след това? Не можеш да се отнасяш с хората като с марионетки. Не, сър. Господин Ваймс винаги казва, че човек трябва да си знае границите. Ако имаше крал, тогава най-доброто, което той би могъл да направи, е да си намери почтена работа…
— Наистина.
— Но ако има някаква неотложна нужда… тогава вероятно той би си помислил отново. — Керът се оживи. — То е малко като да си страж, наистина. Когато имате нужда от нас, вие наистина имате нужда от нас. А когато нямате… ами, най-добре да си обикаляме кротко из улиците и да викаме „Всичко е Наред“. Ако всичко е наред, разбира се.
— Капитан Керът — каза Лорд Ветинари, — ние се разбираме толкова добре един друг… че има нещо, което искам да ти покажа. Ела насам.
Той поведе пътя към тронната зала, която беше празна по това време на деня. Докато накуцваше по широкия под, той посочи напред.
— Предполагам, че знаете какво е това, капитане?
— О, да. Златният трон на Анкх-Морпорк.
— И никой не е сядал на него от много стотици години. Чудил ли си се някога за това?
— Какво точно имате предвид, сър?
— Толкова много злато, когато дори месингът е откъртен от Месинговия Мост? Погледни зад трона, искаш ли?
Керът се изкачи по стъпалата.
— Божичко!
Патрицият надникна през рамото му.
— Това е просто златно фолио върху дърво…
— Точно така.
То дори вече не беше дърво. Гниенето и червеите се бяха борили до точка на застой за последната биодеградивна частичка. Керът го побутна със сабя и част от него се срути леко в облаче прах.