Доста се зарадва, когато някой го изкара от кошарата посред нощ. Помисли си, че се връща обратно при ковача.
Сега го озаряваше мисълта, че това не се случва. Беше в кутия, отвсякъде го бутаха и той започваше да се ядосва…
Сержант Колън си вееше с папката си, след което изгледа свирепо събраните стражи.
Прокашля се.
— Така, значи, хора. Настанете се.
— Настанили сме се, Фред — каза Ефрейтор Нобс.
— Обръщението е Сержант, Ноби.
— Все едно, за какво ни е да сядаме? Преди не правехме така. Чувствам се точно като глупак, да седя тук и да те слушам как разправяш…
— Трябва да го правим както трябва сега, когато сме повече — каза Сержант Колън. — Така! Аха. Добре. Браво. Приветстваме с добре дошъл в стражата днес Волнонаемен Полицай Детритус — не отдавай чест! — и Волнонаемен Полицай Къди, а така също и Волнонаемен Полицай Ангуа. Надяваме се да имате дълга и… какво държиш там, Къди?
— Моля? — отвърна Къди невинно.
— Няма как да не забележа, че ти още държиш там нещо, което очевидно е двуглава метателна брадва, волнонаемен полицай, въпреки че по-рано днес те информирах какви са правилата в Стражата.
— Етнокултурно оръжие, Сержант? — с надежда подсказа Къди.
— Можеш да я оставиш в чекмеджето си. Стражите носят една сабя, къса, и една палка.
С изключение на Детритус, добави той наум. Първо, защото дори и най-дългата сабя се сгушваше в огромното ръчище на трола като клечка за зъби, и второ, докато не оправеха онази работа с отдаването на чест, той нямаше намерение да види как един член на Стражата забива ръка в ухото си. Палка ще получи и ще му хареса. Дори и с нея най-вероятно ще се пребие сам до смърт.
Тролове и джуджета! Джуджета и тролове! Не го заслужаваше, не и на неговите години. И това не беше най-лошото.
Той се прокашля отново. Когато започна да чете от папката си, това беше напевния глас на някой, който се е учил как да говори пред хора в училище.
— Така — отново каза той, малко неуверено. — Тъй. Тук пише…
— Сержант?
— Сега ка… О, ти ли си, Ефрейтор Керът. Да?
— Не забравяш ли нещо, сержант? — попита Керът.
— Н’нам — предпазливо отвърна Колън. — Забравям ли?
— За новите, сержант. Нещо, дето трябва да направят? — подсказа Керът.
Сержант Колън се почеса по носа. Да видим… Съгласно устава, те взеха и се разписаха за по една риза (ризница, желязна), един шлем, железен и меден, един нагръдник, железен (с изключение на Волнонаемен Полицай Ангуа, на която трябва да се направи специален, и Волнонаемен Полицай Детритус, който се разписа за една набързо преправена ризница, принадлежала някога на боен слон), една палка, дъбова, една пика за непредвидени случаи или алебарда, един арбалет, един пясъчен часовник, една къса сабя (с изключение на Волнонаемен Полицай Детритус) и една значка, служебна, от Нощната Стража, медна.
— Струва ми се, че всичко си имат, Керът. За всичко се разписаха. Даже и Детритус намери някой да сложи „X“ вместо него.
— Трябва да положат клетва, сержант.
— О! Ъ. Така ли?
— Да, сержант. Такъв е законът.
Сержант Колън видимо се притесни. Сигурно беше такъв законът, отгоре на всичко. Керът беше далеч по-добър в тези неща. Той знаеше законите на Анкх-Морпорк наизуст. Беше единственият. Колън пък знаеше само, че не се закле, когато постъпваше, а колкото до Ноби, най-близкото, което можеше да докара до някаква клетва, беше: „Я, майната му, да си поиграем на войници.“
— Добре, тогава. Всички вие, ъ-ъ, трябва да дадете клетва… ъ-ъ… и Ефрейтор Керът ще ви покаже как. Ти положи ли, ъ-ъ, клетва, когато постъпваше, Керът?
— О, да, сержант. Само че никой не ме попита, затова я положих пред себе си, мълчешком.
Керът се изправи и си свали шлема. Приглади коса. После вдигна дясната си ръка.
— Вие също си вдигнете десните ръце — каза той. — Ъъ… това е тази откъм Волнонаемен Полицай Ангуа, Волнонаемен Полицай Детритус. И повтаряйте след мен… — Той затвори очи, а устните му замърдаха за миг, все едно четеше нещо откъм вътрешността на черепа си. — „Аз запетайка скоба името на постъпилия скоба запетайка…“ — Той им кимна. — Кажете го.
Те повториха в хор. Ангуа се опита да не се разсмее.
— „… тържествено се заклевам в скоба бога по избор запетайка в който вярва новопостъпилият скоба…“
Ангуа не можеше да поеме риска да погледне Керът в лицето.
— „… да поддържам Законите и Порядките на град Анкх-Морпорк запетайка да служа на общественото благо запетайка и да закрилям поданиците на Негово наклонена черта Нейно скоба задраскай ненужното скоба Величество скоба името на действащия монарх скоба…“