— ’бро утро, господин Камбълтай! ’бро утро, господин Силния-в-ръката!
После се обърна и махна към водача на троловете. Чу се едно приглушено „пук“, щом избухна фойерверк.
— ’бро утро, господин Боксит!
Скръсти ръце на гърдите си.
— Бихте ли спрели всички и да ме чуете… — изрева високо.
Двата потока наистина спряха, с известно колебание и с естественото скупчване на хора в опашката. Трябваше да го направят или щяха да налетят върху Керът.
Ако той все пак имаше някаква минимална вина, то тя беше, че не обръщаше внимание на дреболиите около себе си, когато съзнанието му беше заето с други неща. Така че воденият шепнешком разговор зад гърба му в момента му убягваше.
— … ха! Това също беше засада! А майка ти беше руда…
— А сега, господа — подхвана Керът убедително и дружелюбно, — сигурен съм, че няма нужда от този войнствен маниер…
— … вие също ние причаквате от засада! Пра-пра-дядо ми беше в Долината на Куум, той ми каза!
— … в нашия красив град в този прекрасен ден. Трябва, като примерни граждани на Анкх-Морпорк, да ви помоля…
— … тъй ли? Ти пък да не би да знаеш кой ти е баща?
— … докато няма съмнение, че трябва да отпразнувате вашите горди национални обичаи, поучете се от примера на моите другари по служба, които са загърбили своите древни различия…
— … ще ви размачкам главите, ах, вие, мошенически джуджета!
— … в името на по-голямото благо на…
— … мога да те поваля и с една ръка, вързана на гърба!
— … града, значката на който те…
— … имаш тази възможност! И ДВЕТЕ ръце ще ти вържа на гърба!
— … с гордост и достойнство носят.
— Аааргх!
— Оуу!
Керът го осени мисълта, че май никой не му обръща внимание. Обърна се.
Волнонаемен Полицай Къди беше надолу с главата, понеже Волнонаемен Полицай Детритус се опитваше да го тресне в паветата за шлема, макар че Волнонаемен Полицай Къди се възползваше добре от ситуацията, като стискаше Волнонаемен Полицай Детритус за коляното и се опитваше да забие зъби в глезена на противника си.
Враждуващите демонстранти ги гледаха очаровани.
— Трябва да направим нещо! — каза Ангуа от скривалището на стражата в уличката.
— Амии… — рече Сержант Колън бавно, — винаги са много трудни, това етническите.
— Много лесно можеш да сбъркаш — съгласи се Ноби. — Много са докачливи, това основните етноси.
— Докачливи? Та те се опитват да се убият едни други!
— От културата е — промърмори Сержант Колън нещастно. — Няма смисъл да се опитваме да им наложим нашата култура, нали така? Това е расов предразсъдък.
На улицата Ефрейтор Керът се беше изчервил ужасно.
— Ако той докосне дори с пръст някой от тях пред очите на всичките им приятели — каза Ноби, — планът е: плюем си здраво на петите…
Вените бяха изпъкнали на мощния врат на Керът. Той заби ръце на кръста си и изрева с все сила:
— Волнонаемен Полицай Детритус! Отдай чест!
Бяха изгубили часове в опити да го научат. Мозъкът на Детритус се нуждаеше от известно време, докато се сдобие с някоя мисъл, но веднъж появила се там, тя не си отиваше бързо.
Той отдаде чест.
Ръката му беше заета от джудже.
Тъй че отдаде чест, както държеше Волнонаемен Полицай Къди, премятайки го нагоре като малка, ядосана бухалка.
Звукът от срещащите им се шлемове отекна по сградите, а миг по-късно бе последван от трясъка при сгромолясването им на земята.
Керът ги побутна с върха на сандала си.
После се обърна и се насочи към джуджетата — демонстранти, като се тресеше от гняв.
В уличката Сержант Колън засмука ръба на шлема си от ужас.
— Вие имате оръжие, нали така? — изграчи Керът към стотината джуджета. — Признайте си! Ако джуджетата, които имат оръжие, не го пуснат на земята начаса, целия парад — и наистина имам предвид целия парад, — ще бъде вкаран в затвора! Хич не се шегувам!
Джуджетата от предната редица отстъпиха крачка назад. Разнесе се безразборното дрънчене на метални предмети, които се удрят в земята.
— Всичкото — заплашително напомни Керът. — Това включва и теб с черната брада, дето се опитваш да се скриеш зад господин Хамслингер! Виждам те, господин Силния-в-ръката! Пусни го. Хич не е забавно!
— Той ще умре, нали? — промълви Ангуа.
— Смешна работа е тази — каза Ноби. — Ако ние се бяхме опитали да направим това, щяха да са ни накълцали на кайма. Но това явно работи в негова полза.
— Божествен нар — каза Сержант Колън, на когото му се налагаше да се облегне на стената.
— Да не искаш да кажеш божествен дар? — попита Ангуа.
— Да. Такова нещо. Ъхъ.
— Как му се удава?
— Н’нам — каза Ноби, — предполагам, че лесно се харесва на другите.