И изприпка до входа на някаква уличка. Ангуа се озърна и го последва. Останалата част от отряда се бяха събрали около Ваймс, който много се беше смълчал.
— Доведете ми Шефа на Убийците — каза той. — Веднага!
Младият Убиец се опита да се подсмихне.
— Ха! Мен униформата ви не може да ме уплаши.
Ваймс погледна към очукания си нагръдник и към износената си ризница.
— Прав си. Това не е страховита униформа. Съжалявам. Напред, Ефрейтор Керът и Волнонаемен Полицай Детритус.
Убиецът внезапно осъзна, че са му запречили слънцето.
— Но тези, ще се съгласиш, струва ми се — каза Ваймс някъде иззад затъмнението, — са страховити униформи.
Убиецът кимна бавно. Не беше си мечтал за това. Обикновено пред Гилдията никога нямаше стражи. Какъв би бил смисълът? Той имаше, скрити из изискано ушитите му черни дрехи, поне осемнайсет средства за убиване на хора, но започваше да осъзнава, че Волнонаемен Полицай Детритус има само по едно в края на всяка от ръцете си. По-подръка, както се оказваше.
— Аз ще, ъ-ъ… ще ида да доведа Шефа, тогава, а? — попита той.
Керът се наведе към лицето му.
— Благодаря за съдействието — сериозно каза той.
Ангуа гледаше кучето. То гледаше нея.
Тя приклекна, щом животинчето седна и яростно се зачеса по ухото.
Като се огледа внимателно, за да се увери, че никой не може да ги види, тя излая въпрос.
— Не фе притефнявай — каза кучето.
— Ти можеш да говориш?
— Хм. За това не се изисква кой знае колко интелигентност. А и не се изисква кой знае колко интелигентност, за да се забележи ти каква си.
Ангуа се паникьоса.
— От миризмата е, момиче. Нищо ли не си научила? Подуших те от цяла миля разстояние. Рекох си, о-хооо, какво ли прави една от тях в Стражата, а?
Тя диво размаха пръст.
— Само да кажеш на някого!…
Кучето придоби по-наранен вид от нормално.
— И без това никой няма да ме чуе.
— Защо не?
— ’Щото всички знаят, че кучетата не могат да говорят. Чуват ме, нали разбираш, ама освен ако нещата не са се закучили съвсем, просто си мислят, че сами си говорят. — Въздъхна. — Повярвай ми. Знам за какво говоря. Чел съм книги. Е… дъвкал съм книги. — То отново се почеса по ухото. — Струва ми се, че можем да сме си от полза…
— По какъв начин?
— Ами можеш да ми намериш някой бифтек. Прави чудеса с паметта ми, това бифтека. Прочиства я.
Ангуа се намръщи.
— Хората не обичат думата „изнудване“.
— Това не е единствената дума, която не обичат — отвърна кучето. — Вземи мен, например. Аз имам хронична интелигентност. Това от каква полза е за едно куче? Да съм си я искал? Не и аз. Аз просто си намирам едно топло местенце за през нощта във Високо Енергийната Магическа Сграда на Университета, на мен никой не ми беше казал за всичката онази шибана магия, дето се просмуква непрекъснато навън, и какво после — отварям си очите, главата ми започва да се пени като цяла доза соли, ох-ох, мисля си аз, ето, пак се почна, здравей, абстрактно концептуализиране, ето ни, интелектуално развитие… От каква шибана полза ми е това на мен? Последният път, когато се случи, се оказа, че спасявам света от ужасни как-им-се-викаше от Подземните Измерения, а някой да ми каза едно „мерси“ поне? К’во Добро Кученце, Да му Дадем ли Кокалче? Ха-ха. — То вдигна протрита лапа. — Казвам се Гаспод. Нещо подобно ми се случва почти всяка седмица. Като изключим това, аз съм си просто едно куче.
Ангуа се предаде. Тя хвана проядения крайник и го раздруса.
— Казвам се Ангуа. Знаеш какво съм.
— Вече забравих.
Капитан Ваймс гледаше отломките, разпръснати из двора, през някаква дупка на една от стаите на приземния етаж. Всички прозорци наоколо бяха изпочупени, а по земята имаше много стъкла. От огледала. Разбира се, убийците бяха пословично суетни, но огледалата трябваше да са по стаите, нали така? Човек не би очаквал много стъкло навън. Стъклото се чупеше, то не експлодираше.
Той видя как Волнонаемен Полицай Къди се наведе и вдигна два скрипеца, закачени за парче въже, прогорено в единия край.
В останките лежеше правоъгълна карта.
Космите по ръката на Ваймс настръхнаха.
Подуши воня във въздуха.
Ваймс би бил първият, който да си признае, че не е добър полицай, но по-вероятно биха му спестили усилието, защото много други хора с радост биха свършили това вместо него. Определено у него имаше някаква упорита кръвожадност, която разстройваше важните хора, а всеки, който разстройва важните хора, автоматически не може да е добър полицай. Но си беше развил инстинкти. Човек не би могъл да прекара цял живот на улицата и да ги няма. По същия начин, по който цялата джунгла незабележимо се променя при далечното приближаване на ловеца, така настъпи промяна и в усещането за града.