Нещо ставаше тук, нещо нередно, а той не можеше да разбере какво точно. Тръгна да се пресяга надолу…
— Какво означава това?
Ваймс се изправи. Не се обърна.
— Сержант Колън, искам да се върнеш в Наблюдателницата заедно с Ноби и Детритус — каза той. — Ефрейтор Керът и Волнонаемен Полицай Къди, вие оставате с мен.
— Да, шефе! — отвърна Сержант Колън, като тропна силно с крак, енергично се изпъна и отдаде чест, за да подразни Убийците. Ваймс оцени това.
Чак тогава се обърна.
— Ах, доктор Крусис.
Шефът на Убийците беше побелял от гняв, което контрастираше хубаво с абсолютното черно на дрехите му.
— Никой не ви е викал! Какво ви дава право да идвате тук, господин полицай? Да се разхождате наоколо, все едно това място ви принадлежи?
Ваймс помълча, а сърцето му пееше. Наслаждаваше се на момента. Искаше му се да вземе този миг и да го притисне внимателно в някоя дебела книга, че когато остарее, да си го вади понякога и да си го припомня.
Бръкна в нагръдника си и извади писмото на адвоката.
— Е, ако искате най-основната причина, то е, защото май наистина ми принадлежи.
Хората могат да бъдат определени по нещата, които мразят. Съществуваха доста неща, които Капитан Ваймс мразеше. Убийците бяха почти начело на списъка, веднага след кралете и неумрелите.
Трябваше да признае, обаче, че доктор Крусис много бързо се съвзе. Не избухна, когато прочете писмото, нито тръгна да спори, нито заяви, че е фалшификация. Той просто го сгъна, подаде го обратно и каза студено:
— Разбирам. Имате правото на владение, най-малко.
— Точно така. Бихте ли ми казали какво става тук, моля?
Усещаше как останалите старши Убийци влизат в двора през една дупка в стената. Много внимателно гледаха към отломките.
Доктор Крусис се поколеба за миг.
— Фойерверки.
— Стана това — каза Гаспод, — че някой сложил дракон в една кутия точно досами стената в двора, така, и после отишли и се скрили зад една от статуите и дръпнали връвта, а в следващия миг — бум!
— Бум?
— Точно така. После нашето приятелче скача в дупката за няколко секунди, тъй, пак излиза, притичва през двора, а на следващата минута навсякъде е пълно с Убийци и той е сред тях. И какво толкова? Още един в черно. Никой не забелязва, нали разбираш?
— Искаш да кажеш, че той още е там?
— Откъде да знам? Качулки и наметала, всички в черно…
— И как така можа да видиш всичко?
— О, аз винаги отскачам до Гилдията на Убийците в сряда вечер. Сервират грил, нали разбираш? — Гаспод въздъхна при вида на неразбиращото й изражение. — Готвачът винаги приготвя разни неща на грил в сряда вечер. Никой не си яде черния пудинг. Така че, то се мотае из кухнята, ясно, бау, бау, дайте ми, моля, дайте, я да видим едно добро момче, виж го ти, малкото му копеленце, гледа сякаш разбира всяка дума, дето я казвам, я да видим какво имаме тук за едно добро кученце…
Един миг изглеждаше смутен.
— Гордостта е нещо страхотно, но наденичката си е наденичка — каза той.
— Фойерверки? — каза Ваймс.
Доктор Крусис приличаше на човек, който се опитва да хване плаващо дърво в неспокойно море.
— Да. Фойерверки. Да. За Деня на Основоположника. За нещастие някой хвърли запалена клечка, която възпламени кутията. — Изведнъж доктор Крусис се усмихна. — Скъпи ми Капитан Ваймс — каза той, като плесна с ръце, — макар и силно да ценя вашата загриженост, аз наистина…
— В онази стая ей там ли се съхраняваха? — попита Ваймс.
— Да, но това не е важно…
Ваймс отиде до дупката в стената и надникна вътре. Двама Убийци погледнаха към Доктор Крусис и небрежно посегнаха към различни части на облеклото си. Той поклати глава. Предпазливостта му може и да имаше нещо общо с начина, по който Керът сложи ръка върху дръжката на сабята си, но може и да беше понеже Убийците си имаха и някакъв кодекс, в края на краищата. Непочтено беше да убиеш някого, ако не са ти платили.
— Прилича на някакъв… музей — каза Ваймс. — Реликви от миналото на Гилдията, такива неща ли?
— Да, точно така. Вехтории. Знаете как се натрупват с годините.
— О! Е, всичко изглежда наред. Извинете за безпокойството, докторе. Ще си тръгвам. Надявам се, че не съм ви причинил ни най-малкото неудобство.
— Разбира се, че не! Радвам се, че можахме да успокоим опасенията ви.
Любезно, но твърдо ги поведоха към портата.
— На ваше място бих събрал тези стъкларии — подметна Капитан Ваймс, като отново погледна към отломките. — Някой може да се нарани с всичкото това пръснато стъкло наоколо. Не бих искал някой от хората ви да пострада.