— Дори и така да е, един добър човек като крал…
— Да? И после какво? Монархизмът осквернява съзнанието на хората, момче. Честните хора започват да се кланят и подмазват, само защото дядото на някой си бил по-голямо престъпно копеле, отколкото техния. Слушай! Сигурно някога сме имали добри крале! Но от кралете се раждат други крале! „И куче да е, ама от сой да е“, и накрая стигаш до шайка арогантни, престъпни копелета! Дето обезглавяват кралици и се бият с братовчедите си на всеки пет минути! И това е било с векове! И тогава един ден някакъв човек казал: „Стига вече крале!“ и ние сме се вдигнали, били сме се със скапаните благородници, смъкнали сме краля от трона, замъкнали сме го на Саторовия Площад и сме му отрязали шибаната глава! Хубава работа сме свършили!
— Уау! — каза Керът. — Кой е бил той?
— Кой?
— Човекът, който е казал: „Стига вече крале“.
Хората зяпаха. Лицето на Ваймс от мораво от гняв стана червено от смущение. Както и да е, в нюансите почти нямаше разлика.
— О!… Бил е Командир на Градската Стража в онези времена — смотолеви той. — Викали са му Старата каменна мутра.
— Никога не съм го чувал.
— Ами, той, ъ-ъ… не се споменава много в историческите книги. Понякога трябва да има гражданска война, и понякога, след това, е най-добре да се преструваш, че нищо не се е случило. Понякога хората трябва да свършат някоя работа, а после трябва да бъдат забравени. Той добре си е служил с брадвата, нали разбираш. Никой друг не би го направил. Кралски врат е било това, в края на краищата. Кралете са — той изплю думата, — специални. Дори и след като са видели… личните покои и са почистили… парчетата. Дори и тогава. Никой не е искал да прочисти света. Но той е взел брадвата, проклел ги е всичките и го е свършил.
— Кой крал е бил това? — попита Керът.
— Лоренцо Любезния — отвърна Ваймс отнесено.
— Виждал съм негова снимка в дворцовия музей — каза Керът. — Дебел стар мъж. Заобиколен от много деца.
— О, да — рече Ваймс внимателно. — Много е обичал деца.
Керът махна на няколко джуджета.
— Не съм знаел това — каза той. — Мислех си, че е имало просто някакво проклето въстание или нещо такова.
Ваймс сви рамене.
— В книгите по история го има, стига да знаеш къде да гледаш.
— И това е бил краят на кралете в Анкх-Морпорк.
— О, имало е един син, който е оцелял, струва ми се. И няколко луди роднини. Осъдени са били на изгнание. Това се предполага да е ужасна съдба за кралските особи. Аз лично не я разбирам.
— Струва ми се, че аз мога. И вие обичате града, сър.
— Е, да. Но ако се опре да избирам между изгнание и да ми отрежат главата, само ми помогни да си сваля куфара по стълбите. Не, слава богу, че сме се отървали от кралете. Но, искам да кажа… градът е функционирал.
— И още е така — каза Керът.
Те подминаха Гилдията на Убийците и се изравниха с високите, заплашителни стени на Гилдията на Глупаците, които заемаха другия край на квартала.
— Не, той просто върви. Искам да кажа, погледни там горе.
Керът послушно вдигна очи.
На кръстовището на Широката Улица и Алхимиците се намираше позната сграда. Фасадата беше богато украсена, но покрита с мръсотия. Бяха я колонизирали водоливници.
Разяденото мото над портала гласеше: „НИТО ДЪЖД, НИТО СНЯГ, НИТО МРАКА НА НОШТА МОГАТ ДА ВЪЗПРАТ ТЕЗИ ПРАТИНИЦИ ОТ ДЪЛГА ИМ“ и може и така да е било в по-свободни времена, но неотдавна някой беше счел за необходимо да закове допълнение, което гласеше:
НЕ ПИТАЙТЕ ЗА:
скали
тролофе със пръчки
Всекакви дракони
Г-жа Кейк
Угромни зелени нешта със зъби
Къквито и дъ е черни кучета с оранжеви вежди
Дъждове от на булонки.
мъгла.
Г-жа Кейк
— О! Кралската поща.
— Пощенската Служба — поправи го Ваймс. — Дядо ми разказваше, че някога е могло там да пуснеш писмо и то без проблеми да бъде доставено до месец. Не е било необходимо да го даваш на някакво минаващо джудже и да се надяваш, че малкото копеленце няма да го изяде преди…
Гласът му заглъхна.
— Хм. Съжалявам. Не исках да те обидя.
— Не съм се обидил — весело отвърна Керът.
— Не че имам нещо против джуджетата. Винаги съм казвал, че бая трябва да се понапънеш, докато откриеш ъ-ъ… по-добра група висококвалифицирани, послушни, трудолюбиви…
— … малки копеленца?
— Да. Не!
Продължиха нататък.
— Тази госпожа Кейк — рече Керът, — определено е волева жена, а?
— Самата истина.
Нещо изскърца под огромния сандал на Керът.
— Още стъкло — каза той. — Далеч е стигнало.
— Експлодиращи дракони! Ама че въображение има това момиче!