— Бау, бау — обади се глас зад тях.
— Това проклето куче ни следва.
— Лае по нещо на стената — отбеляза Керът.
Гаспод ги изгледа студено.
— Бау, бау, по дяволите, оу, ау — каза то. — Вие, по дяволите слепи ли сте или какво?
Истина беше, че нормалните хора не можеха да чуят, когато Гаспод говори, защото кучетата не говорят. Широко известен факт. Той е широко известен на органично ниво, също както много други широко известни факти, които отхвърлят наблюденията на сетивата. Това е, защото ако хората ходят насам-натам и забелязват всичко, което непрекъснато се случва, никой никога нищо няма да свърши.9
Освен това, почти всички кучета не могат да говорят. Тези, които могат, са просто статистическа грешка и следователно могат да не се вземат предвид.
Както и да е, Гаспод беше открил, че обикновено го чуват на подсъзнателно ниво. Например вчера някой разсеяно го ритна в канавката и едва беше направил няколко крачки, когато внезапно си помисли: „Ама че съм кучи син, а?“
— Там горе има нещо — каза Керът. — Виж… нещо синьо, и виси от онзи водоливник.
— Бау, бау, бау! Няма ли поне едно „благодаря“?
Ваймс се изправи върху раменете на Керът и протегна ръка по стената, но все още не успяваше да достигне малката синя ивица.
Водоливникът завъртя каменно око към него.
— Имаш ли нещо против? — попита Ваймс. — Виси на ухото ти…
Като стържеше камък в камък, водоливникът вдигна ръка и откачи досадния метал.
— Благодаря ти.
— Н’ма за к’во.
Ваймс слезе на земята.
— Вие харесвате водоливниците, нали, капитане? — попита Керът, като отминаха.
— Ъхъ. Те може да са само някакви си тролове, но не се забъркват с хората, рядко слизат под първия етаж и не извършват престъпления, за които някой някога да разбере. Моят тип хора.
Той разгъна ивицата.
Беше нашийник или, поне, това, което беше останало от нашийник — изгорен и в двата края. Думата „Чаби“ едва се четеше през саждите.
— Ама че дяволи! Те наистина са гръмнали дракон!
Трябва да представим най-опасния човек на света.
Никога, през целия си живот, той не беше наранил живо същество. Беше правил дисекция на неколцина, но само след като бяха умрели10, и се беше удивявал как добре са били сглобени, като се вземе предвид, че са плод на неквалифициран труд. В продължение на няколко години той не беше мърдал вън от една голяма, просторна стая, но това не беше никак зле, защото повечето от времето той така или иначе прекарваше в собствената си глава. Съществува един определен тип хора, които е много трудно да превърнеш в затворници.
Тъй или иначе, той беше решил, че по един час упражнения всеки ден са жизненоважни за здравословния апетит и за правилното движение на червата, така че в момента седеше върху един уред, който сам бе изобретил.
Състоеше се от седло над чифт педали, които посредством верига завъртаха едно голямо дървено колело, стърчащо понастоящем от земята на метална стойка. Друго, свободно въртящо се дървено колело, бе поставено пред седлото и можеше да се завърти посредством някакъв лост. Той беше сглобил допълнителното колело и лоста така, че да може да завърти цялото нещо към стената, когато приключи с упражненията си и, освен това, цялото нещо придобиваше задоволителна симетрия.
Наричаше го „завъртането на колелото с педали и друга машина с колело.“
И Лорд Ветинари работеше.
Обикновено беше в Продълговатия Кабинет или седеше на обикновения си дървен стол в подножието на стълбището в двореца на Анкх-Морпорк; на върха на стълбището имаше сложно украсен трон, покрит с прах. Това беше тронът на Анкх-Морпорк и всъщност беше направен от злато. Никога и през ум не му беше минавало да седи върху него.
Но днес беше хубав ден, така че работеше в градината.
Посетителите на Анкх-Морпорк често оставаха изненадани да видят, че прикрепени към Двореца на Патриция има и някои интересни градини.
Патрицият не беше от градинарския тип. Но някои от предшествениците му бяха, а Лорд Ветинари никога не променяше или унищожаваше нищо, ако нямаше логична причина да го направи. Той поддържаше малката зоологическа градина и конюшнята за състезателни коне, дори признаваше, че градините сами по себе си представляват изключителен исторически интерес, защото съвсем очевидно случаят беше точно такъв.
Беше ги създал Адски Глупавия Джонсън.
Много велики градинари — декоратори са останали в историята и са били запомнени единодушно с величествените паркове и градини, които са проектирали с почти богоподобна сила и предвидливост, без да се замислят са правили езера, местили са хълмове и са засаждали гори, за да дадат възможност на бъдещите поколения да оценят върховната красота на дивата Природа, преобразена от Човека. Помнеха се и Браун „Способностите“, и Смит „Прозорливостта“, и Де Вере Слейдгор „Интуицията“…
10
Тъй като той беше ранна форма на свободомислещ учен и не вярваше, че човешките същества са били създадени от някакво божествено създание. Да се прави дисекция на хора, докато са още живи, приличаше на свещеническо занимание; те си мислеха, че човечеството наистина е било създадено от някакво божествено създание и искаха да погледнат по-отблизо изработката Му.