— А сега, струва ми се, е дошло време да демонстрираме изкуството на стрелбата с лък.
Лейди Сибил Рамкин погледна към тъжната ивица кожа, което беше единственото останало от покойния Чаби.
— Кой би направил такова нещо на едно нещастно малко драконче?
— Опитваме се да открием — каза Ваймс. — Ние… ние мислим, че може би са го вързали на стена и той е експлодирал.
Керът се наведе над стената на една кошара.
— Кууши-кууши-куу?
Доброжелателен пламък му отнесе веждите.
— Искам да кажа, той беше толкова кротък — промълви Лейди Рамкин. — И на мравката път сторваше, горкичкото ми мъниче.
— Как може някой да вдигне дракон във въздуха? — попита Ваймс. — Би ли могъл да го направиш като го ритнеш?
— О, да — увери го Сибил. — Ще си загубиш крака, обаче.
— Значи не е било това. А някакъв друг начин? Така че да не пострадаш?
— Всъщност, не. Би било по-лесно да го накараш сам да експлодира. Наистина, Сам, не искам да говорим за…
— Трябва да знам.
— Ами… по това време на годината мъжките се бият. Правят се да изглеждат по-големи, нали разбираш? Затова винаги ги държа отделно.
Ваймс поклати глава.
— Но драконът беше само един.
Зад тях Керът се наведе над следващата кошара, където един крушовиден мъжки дракон отвори едно око и го изгледа свирепо.
— Яяя-добро-момче? — промълви Керът. — Сигурен съм, че тук някъде имам бучка въглен…
Драконът отвори и другото си око, примижа, след което беше вече напълно буден и се изправи на задните си крака. Ушите му се присвиха. Ноздрите му запламтяха. Крилата му се развяха. Пое си дъх. От стомаха му се понесе клокоченето на втурващите се киселини, щом се отвориха шлюзове и клапи. Краката му се отлепиха от пода. Гръдният му кош се разшири…
Ваймс удари Керът по хълбока и го събори на земята.
В кошарата си драконът примижа. Врагът загадъчно беше изчезнал. Изплашен!
Той се успокои, като изпусна огромен пламък.
Ваймс свали ръце от главата си и се преобърна.
— Защо направихте това, капитане? — попита Керът. — Аз нямаше да…
— Той нападна друг дракон! — изкрещя Ваймс. — Такъв, който не искаше да отстъпи! — Изправи се на колене и потупа Керът по нагръдника. — Лъскаш го наистина добре! Можеш да се огледаш в него. И всички останали могат!
— О, да, разбира се! — възкликна Лейди Сибил. — Всички знаят, че драконите трябва да се държат настрана от огледала…
— Огледала — повтори Керът. — Ей, там имаше парчета…
— Да. Показал е огледало на Чаби.
— Горкото мъниче сигурно се е опитвало да стане по-голямо от самото себе си — каза Керът.
— Тук си имаме работа с извратено съзнание — установи Ваймс.
— О, не! Така ли мислиш?
— Да.
— Но… но… не може да си прав. Защото Ноби през цялото време беше с нас.
— Не Ноби — раздразнено каза Ваймс. — Каквото и да е способен да направи на един дракон, съмнявам се, че може да го накара да експлодира. В този свят има по-странни хора дори и от Ефрейтор Нобс, момчето ми.
Изражението на Керът се смени с маска на заинтригуван ужас.
— Боже мой!
Сержант Колън огледа мишените. После си свали шлема и избърса чело.
— Струва ми се, че може би Волнонаемен Полицай Ангуа не трябва да се опитва повече с големия лък, докато не измислим как да я спрем… да не се пречка.
— Съжалявам, сержант.
Те се обърнаха към Детритус, който стоеше глуповато зад купчина счупени лъкове. За арбалети и дума не можеше да става. В масивните му ръце те стояха като фиби. На теория големият лък би бил смъртоносно оръжие в ръцете му, но само ако той овладееше изкуството кога да пусне стрелата.
Детритус сви рамене.
— Съжалявам, господине. Стрелите не са тролско оръжие.
— Ха! — каза Колън. — Що се отнася до теб, Волнонаемен Полицай Къди…
— Просто не мога да му хвана цаката на прицелването, сержант.
— Аз пък си мислех, че джуджетата са известни с бойните си умения!
— Да, ама… не тези умения.
— Засада — промърмори Детритус.
Тъй като беше трол, мърморенето му отекна и в най-отдалечените сгради. Брадата на Къди настръхна.
— Ти, дяволско тролско изчадие, ще си взема…
— Стига вече — бързо се намеси Сержант Колън, — мисля да спираме обучението. Ще трябва да го… един вид научавате в хода на работата, ясно?
Колън въздъхна. Той не беше жесток човек, но през целия си живот беше живял само или като войник, или като страж, и сега се чувстваше потиснат. Иначе не би казал това, което изрече в следващия миг.
— Не знам, наистина не знам. Да се биете помежду си, да съсипвате оръжие… искам да кажа, кого си мислим, че заблуждаваме! Така, сега е почти пладне, починете си няколко часа, ще се видим довечера. Ако решите, че си заслужава да се появите.