— Това не може да е направено от джудже — каза Къди, който лекичко се олюляваше. — Нито пък от трол. — Той се опита да се потупа отстрани по носа и не улучи. — Поради причината, че ръцете и краката му си бяха още на мястото.
— Капитан Ваймс ще иска да го разследваме — каза Керът.
— Капитан Ваймс се учи как да стане цивилен — възрази Ноби.
— Ами, аз няма да… — започна Колън и се надигна от столчето си.
Той заподскача нагоре-надолу, като ту отваряше, ту затваряше уста. Най-сетне успя да каже:
— Кракът ми!
— Какво кракът ти?
— Нещо се заби в него!
Той заподскача заднешком, стиснал единия си сандал, докато се препъна в Детритус.
— Ще се изненадаш какви неща могат да ти се забият в обувките в този град — каза Керът.
— Имаш нещо на подметката на сандала си — добави Ангуа. — Престани да го размахваш насам-натам, глупако.
Тя си извади камата.
— Някаква карта или нещо подобно. С кабарче на нея. Закачил си я някъде. Вероятно й е било нужно известно време, докато пробие подметката… ето.
— Част от карта? — каза Керът.
— Има нещо написано… — Ангуа изчегърта калта.
ИСЧЕЗНАЛО
— Какво означава това? — попита тя.
— Не знам. Нещо е изчезнало, предполагам. Може би е визитката на някой господин Исчезнало, който и да е той — каза Ноби. — Кого го е грижа? Хайде да пий…
Керът взе картата и я запремята в ръце.
— Пази кабарчето — посъветва го Къди. — Пет струват цяло пени. Братовчед ми Гимик ги прави.
— Това е важно — каза Керът бавно. — Капитанът трябва да узнае за това. Мисля, че го търсеше.
— Какво му е важното? — попита Сержант Колън. — Освен дето кракът ме боли, та чак огън ме гори.
— Не знам. Капитанът трябва да знае — заинати се Керът.
— Ти му кажи тогава. Той е при нейно благородие сега.
— И се мъчи да стане благородник — заяде се Ноби.
— Аз ще ида да му кажа — съгласи се Керът.
Ангуа погледна през мърлявия прозорец. Луната скоро щеше да изгрее. Това беше един от проблемите с градовете. Проклетата луна можеше да се промъкне иззад някоя кула, ако не внимаваше човек.
— А аз най-добре да се връщам в квартирата си.
— Аз ще те придружа — светкавично предложи Керът. — Тъй или иначе трябва да ида при Капитан Ваймс.
— Няма да ти е на път…
— Честно, бих искал.
Тя погледна в целеустременото му лице.
— Не искам да те затруднявам излишно.
— Няма никакъв проблем. Аз обичам да вървя пеш. Помага ми да мисля.
Ангуа се усмихна въпреки отчаянието си.
Те излязоха в омекналата горещина на вечерта. Инстинктивно, Керът влезе в полицейска крачка.
— Много стара улица е това. Казват, че под нея имало подземен поток. Чел съм го. Ти какво мислиш?
— Наистина ли ти харесва да вървиш? — попита Ангуа, влизайки в такт.
— О, да. Има много интересни улички и исторически сгради да се видят. Често в почивните дни се разхождам.
Тя го погледна в лицето. О, богове, помисли си.
— Защо си постъпил в Стражата?
— Баща ми каза, че това ще ме направи човек.
— Явно така е станало.
— Да. Това е най-хубавата работа, която може да съществува.
— Наистина ли?
— О, да. Знаеш ли какво означава „полицай“?
Ангуа сви рамене.
— Не.
— Означава „човек на полиса“. Това е стара дума за град.
— Да?
— Четох го в една книга. Човек на града.
Тя го погледна крадешком отстрани. Лицето му блестеше на светлината от една факла на уличния ъгъл, но имаше и някакъв свой вътрешен блясък.
Той се гордее. Тя си спомни клетвата.
Гордее се, че е в шибаната Стража, за бога…
— А ти защо постъпи? — попита той.
— Аз ли? О, аз… аз обичам да ям редовно и да спя на закрито. Както и да е, няма кой знае какъв голям избор, нали? Трябваше или да направя това, или да стана… ха!… шивачка.12
— А ти не си много добра в шиенето?
Острият поглед на Ангуа не откри нищо друго, освен откровена невинност в лицето му.
— Да — предаде се тя, — точно така. И тогава видях плаката. — „Градската Стража се нуждае от хора! Бъди мъж в Градската Стража!“ Така че реших да опитам. В края на краищата, можех само да спечеля.
Тя почака да види дали той и това няма да разбере. Не се получи.
— Сержант Колън написа обявата — каза Керът. — Той е малко праволинеен в мисленето.
Той подуши.
— Надушваш ли нещо? — попита той. — Мирише като… малко като че ли някой си е изхвърлил старото клозетно чердже?
— О, много ти благодаря — обади се един глас ниско долу, някъде в тъмнината. — О, да. Много ти благодаря. Това е много… как му се викаше… от твоя страна. Старото клозетно чердже. О, да.
12
Едно проучване от Анкх-Морпоркската Гилдия на Търговците за занаятите в пристанищните райони на Морпорк откри 987 жени, които посочиха за своя професия „шивачка“. О… и две игли.