Например, тя си спомняше как вижда миризми. Същинските улици и сгради… там си бяха, разбира се, но само като сив едноцветен фон, на който звуците и, о, да, миризмите изпъкваха като искрящи линии от… цветен огън и облаци от… ами, от цветен дим.
Точно в това беше въпросът. Точно там всичко се разбиваше. След това нямаше подходящи думи за това, което тя чуваше и подушваше. Ако можеш да видиш осмия отличителен цвят само за малко, а после трябва да го опишеш в седемцветния свят, то той ще трябва да е… нещо като зеленикаво лилаво. Опитът не преминаваше добре между видовете.
Понякога, макар и не много често, Ангуа се смяташе за късметлийка, че може да види и двата свята. И винаги двайсет минути след такава Промяна всичките й сетива бяха така натегнати, че светът блестеше във всеки сетивен спектър като дъга. Дори само за това си заслужаваше.
Съществуваха различни видове върколаци. Някои хора просто трябваше да се бръснат на всеки час и да носят шапка, за да прикрият ушите. Можеше да минат за почти нормални.
Но тя ги разпознаваше. Върколакът може да различи друг върколак и на претъпкана улица. Имаше нещо в очите. И, разбира се, ако човек имаше време, съществуваха всякакви други улики. Върколаците обикновено живееха сами и си намираха работа, която не ги кара да влизат в контакт с животни. Носеха много парфюм или одеколон за бръснене и бяха много придирчиви по отношение на храната си. И си водеха дневници с фазите на луната, внимателно отбелязани с червено мастило.
Никакъв живот не беше това, да си върколак в провинцията. Някое глупаво пиленце вземе, че изчезне и ти си заподозрян номер едно. Всички казваха, че в градовете е по-добре.
Със сигурност поне беше съкрушително.
Ангуа можеше да види няколко часа от времето на Брястова Улица наведнъж. Страхът на крадеца беше избледняваща оранжева линия. Следите на Керът представляваха разрастващ се бледозелен облак, с ръб, който подсказваше, че той е малко разтревожен; имаше и допълнителни тонове на стара кожа и смазана броня. Други следи, слаби или силни, кръстосваха улицата.
Имаше една, която миришеше на старо клозетно чердже.
— Ей, кучко — каза един глас зад нея.
Тя обърна глава. Гаспод не изглеждаше по-добре през кучешки очи, с изключение на това, че сега беше в центъра на облак от смесени миризми.
— О! Ти ли си.
— Точно така. — Гаспод трескаво се чешеше. Погледна я с надежда. — Само питам, нали разбираш, вече го преодолявам, както изглежда, в името на как му се викаше, но дали няма някакъв шанс да подуша…
— Никакъв.
— Само питах. Не исках да те обидя.
Ангуа сбърчи муцуна.
— Защо миришеш толкова лошо? Искам да кажа, ти и бездруго миришеше лошо, когато бях човек, но сега…
Гаспод се изпъчи гордо.
— Добър съм в туй. То не става от само себе си. Трябваше да поработя по въпроса. Ако беше истинско куче, щеше да ти се струва наистина страхотен афтършейв. Между другото, трябва да си намериш нашийник, госпожице. Никой няма да те закача, ако си имаш нашийник.
— Благодаря.
Гаспод май имаше нещо наум.
— Ъъ… ти не изтръгваш сърца, нали?
— Не и ако не поискам.
— Добре, добре, добре — припряно каза Гаспод. — Накъде беше тръгнала?
Той премина в поклащащо се, кривокрако подтичване, за да не изостава от нея.
— Да подуша около дома на Хемърхок. Не съм те викала да идваш.
— Нямам какво друго да правя. В „Къщата на Ребрата“ не си изхвърлят боклука преди полунощ.
— Нямаш ли си дом, където да се прибереш? — попита Ангуа, докато притичваха под една сергия за пържена риба и картофки.
— Дом? Аз? Дом? Аха. Разбира се. Няма проблеми. Засмени деца, голяма кухня, хранене по три пъти на ден, закачлива котка на съседите, дето да я гониш, собствено чердже и място до огъня, той е поостарял глупчо, ама ние си го обичаме и т.н. Никакъв проблем за това. Просто искам малко да поизляза навън.
— Само че нямаш нашийник.
— Падна.
— Така ли?
— От тежестта на всичките онези изкуствени диаманти.
— Сигурно така е било.
— Оставят ме да правя каквото си искам.
— Виждам.
— Понякога не се връщам у дома… ъ-ъ… по цели дни.
— Наистина ли?
— Понякога седмици.
— Сигурно.
— Но винаги толкова се радват като ме видят отново.
— Май каза, че спиш в Университета — сети се Ангуа, докато избегнаха една каруца на Заскрежената Улица.
За един миг Гаспод замириса на несигурност, но великолепно се окопити.
— Да, така е. Ами-и… знаеш как е, семейства… Всичките тия деца, дето те гушкат, дават ти бисквити и тем подобни, хора, дето непрекъснато те галят. Лази ти по нервите. Така че доста често преспивам там.
— Аха.