— Повечето време, всъщност.
— Наистина ли?
Гаспод изскимтя тихо.
— Трябва да внимаваш, да ти кажа. Една млада кучка като теб може да се натъкне на истински проблеми в този кучи град.
Бяха стигнали до дървения вълнолом зад работилницата на Хемърхок.
— Ти как… — Ангуа млъкна.
Тук се носеше смесица от миризми, но преобладаващата беше остра като коса.
— Фойерверки?
— И страх — каза Гаспод. — Много страх. — Той подуши талпите. — Човешки страх, не на джуджета. Можеш да познаеш, ако са джуджета. От яденето на плъхове е, нали разбираш? Пфу! Трябва да е било наистина лошо, щом още е толкова силен.
— Аз надушвам един мъж и едно джудже.
— Да. Едно мъртво джудже. — Гаспод долепи опърпания си нос до крайчеца на вратата и шумно подуши. — Има и друго, ама е адски кофти работа с тая река толкова наблизо и всичко останало. Има масло и… грес… и всякакви работи… Ей, накъде тръгна?
Гаспод заприпка след нея, щом Ангуа се отправи обратно към Заскрежената Улица, прилепила нос плътно до земята.
— По следата.
— За какво? Той няма да ти каже мерси, да знаеш.
— Кой?
— Твоят младок.
Ангуа се спря толкова внезапно, че Гаспод налетя в нея.
— Ефрейтор Керът ли? Той не е моят младок!
— Тъй ли? Аз съм куче, нали? Всичко с в носа, нали така? Миризмата не може да излъже. Фирамони, нали разбираш. Това е оная работа, със сексуалната алхимия.
— Аз го познавам едва от няколко нощи!
— Аха!
— Какво искаш да кажеш с това „аха“?
— Нищо, нищо. Няма нищо лошо в това, така или иначе…
— Няма никакво „това“, че да е лошо!
— Така, така. Не че би било — добави припряно Гаспод, — даже и да имаше. Всички харесват Ефрейтор Керът.
— Харесват го, нали — съгласи се Ангуа, настръхналата козина на шията й пак се слегна. — Той е много… симпатичен.
— Дори и Големият Фидо само му ухапа ръката, когато Керът се опита да го погали.
— Кой е Големият Фидо?
— Главният Лаяч на Кучешката Гилдия.
— Кучетата си имат Гилдия? Кучетата? Я не ме занасяй…
— Не, наистина. Право за тършуване по улиците, места за припичане на слънце, задължения за нощно лаене, права за отглеждане на потомство, виещи дежурства… гумен кокал от край до край.
— Кучешка Гилдия — саркастично излая Ангуа. — О, да бе!
— Я подгони някой плъх в тръбите на някоя улица, дето не трябва, и после ми викай лъжец. Имаш късмет, че аз съм край тебе, иначе големи неприятности щеше да си имаш. Големи неприятности го чакат всяко куче в тоя град, ако не е член на Гилдията. Имаш късмет — повтори Гаспод, — че ме срещна.
— Предполагам, че си голям чо… голямо куче в Гилдията, а?
— Не съм член — самодоволно каза Гаспод.
— Как си оцелял тогава?
— Аз ли? Мога да мисля с лапите си. Тъй или иначе, Големият Фидо не ме закача. Аз притежавам Силата.
— Каква сила?
— Не те засяга. Големият Фидо… той ми е приятел.
— Да захапеш ръката на някого, защото те е погалил, не ми звучи много приятелски.
— Тъй ли? Последният човек, който се опита да погали Големия Фидо, едва му намериха катарамата на колана.
— Да?
— И беше на дърво.
— Къде се намираме?
— Тук даже и дърво няма… Какво?
Гаспод подуши въздуха. Носът му можеше да чете града по начин, който напомняше учените подметки на Капитан Ваймс.
— Кръстовище на Скуун Авеню и на Праутите.
— Следата отмира. Смеси се с твърде много други неща.
Ангуа подуши известно време наоколо. Някой беше дошъл дотук, но твърде много хора бяха пресекли следата. Острата миризма все още беше тук, но само като намек в бъркотията от борещи се аромати.
Тя усещаше всепоглъщащата миризма на приближаващ се сапун. Беше го забелязала и по-рано, но само като жена и само като лек полъх. Като четириного, то сякаш изпълваше света й.
Ефрейтор Керът се приближаваше по пътя и изглеждаше замислен. Той не гледаше къде стъпва, но нямаше нужда. Хората се отдръпваха от пътя на Ефрейтор Керът.
Сега за пръв път го видя през тези си очи. Божичко! Как не го забелязваха хората? Той вървеше през града също като тигър през високата трева или като мечка от централните земи през снега, понесла пейзажа като кожа…
Гаспод се озърна. Ангуа седеше на задните си лапи и го гледаше втренчено.
— Изплезила си език.
— Какво?… Така ли? И какво от това? Естествено е. Задъхвам се.
— Ха, ха.
Керът ги забеляза и спря.
— Я, това е малкото помиярче.
— Бау, бау — каза Гаспод, а издайническата му опашка се махаше насам-натам.
— Виждам, че си имаш приятелка — каза Керът, като го погали по главата, а после разсеяно избърса ръка в куртката си. — И, заклевам се, великолепна кучка е. Рамтопска вълча порода, ако не греша. — Той потупа Ангуа по неопределено приятелски начин. — Е, добре. Работата ми няма да се свърши сама, нали?