— Вие какво мислите, капитане? — попита Херцогът на Еорл.
— Хмм? — Капитан Ваймс взе едно зрънце грозде и го запремята между пръстите си.
— Съвременният етнически проблем.
— Имаме ли такъв?
— Ами да… погледнете Каменната Улица. Там всяка нощ се бият!
— И нямат абсолютно никакво разбиране за религията!
Ваймс подробно разглеждаше зърното. Искаше да каже: „Разбира се, че се бият. Те са тролове. Разбира се, че се бъхтят един друг с бухалки — тролският по принцип е език на тялото и, ами, те обичат да крещят. Всъщност, единственият, който някога създава някакъв истински проблем на някого, е онзи кучи син Хризопрас, и то само защото той подражава на хората и бързо схваща. Колкото до религията, тролските богове са се блъскали един друг с бухалките десет хиляди години преди ние дори да сме престанали да се опитваме да ядем камъни.“
Но споменът за мъртвото джудже разбута нещо перверзно в душата му.
Той остави гроздето обратно в чинията си.
— Определено. Според мен, безбожните копелета трябва да се подберат и под строй да се изгонят от града с насочени копия срещу тях.
За един миг настъпи тишина.
— Точно това заслужават — добави Ваймс.
— Точно така! Те не са нищо повече от животни — каза Лейди Омниус.
Ваймс подозираше, че първото й име е Сара.
— Забелязали ли сте колко са им масивни главите? — попита Ваймс. — Това наистина е просто скала. Съвсем малки мозъци.
— И морално, разбира се… — промълви Лорд Еорл. Понесе се мърморене в знак на неопределено съгласие. Ваймс посегна към чашата си.
— Уиликинс, не мисля, че Капитан Ваймс иска вино — рече Лейди Рамкин.
— Грешка! — весело каза Ваймс. — И докато сме още на темата — ами джуджетата?
— Не знам дали някой е забелязал — подхвана Лорд Еорл, — но вече определено няма толкова кучета наоколо, колкото имаше по-рано.
Ваймс се облещи. За кучетата беше вярно. Напоследък не се размотаваха насам-натам, това беше истина. Но той беше посетил няколко бара на джуджета с Керът и знаеше, че джуджетата наистина ще изядат някое куче, но само ако не успеят да уловят плъх. А десет хиляди джуджета, които ядат непрекъснато с нож, вилица и лопата, нямаше да могат да направят даже и дупчица в Анкх-Морпоркската популация на плъховете. Това беше съществена характеристика на всички писма, които джуджетата пишеха до вкъщи: елате всички и донесете кетчупа.
— Забелязали ли сте колко са им малки главите? — успя да измисли Ваймс. — Много ограничен черепен капацитет, със сигурност. Проверен факт.
— И никога не им виждаш жените — каза Лейди Сара Омниус. — Намирам това за много… подозрително. Нали знаете какво казват за джуджетата — мрачно добави тя.
Ваймс въздъхна. Той много добре знаеше, че човек непрекъснато им вижда жените, макар че те изглеждаха точно както и мъжете. Определено всеки, който знаеше нещо за джуджетата, знаеше и това.
— И са лукави малки дяволчета — намеси се Лейди Селачии. — Много прозорливи.
— Знаете ли — Ваймс поклати глава, — знаете ли, именно това е, което е адски дразнещо, нали? Начинът, по който те могат да са едновременно толкова неспособни за каквато и да е рационална мисъл, и в същото време да са толкова адски лукави.
Само Ваймс видя погледа, който Лейди Рамкин стрелна към него. Лорд Еорл изгаси пурата си.
— Те просто пристигат и превземат всичко. И работят като луди мравки през цялото време, когато истинските хора би трябвало малко да поспят. Не е естествено.
Съзнанието на Ваймс подмина забележката и я сравни с по-раншната, за приличната дневна работа.
— Е, едно от тях вече няма да работи толкова много — каза Лейди Омниус. — Прислужницата ми каза, че едно от тях било намерено в реката тази сутрин. Може би някаква племенна вражда или нещо подобно.
— Ха… това е начало, във всеки случай — засмя се Лорд Еорл. — Не че някой ще забележи едно повече или по-малко.
Ваймс се усмихна сияйно.
Близо до ръката му имаше бутилка вино, въпреки най-добрите и тактични усилия на Уиликинс да я отстрани. Гърлото й изглеждаше подканящо лесно да бъде уловено…
Той усещаше поглед върху себе си. През масата срещна погледа на човек, който внимателно го наблюдаваше и чийто последен принос към разговора беше: „Бихте ли били така любезен да ми подадете подправките, капитане?“ В лицето нямаше нищо забележително с изключение на погледа — абсолютно спокоен и леко развеселен. Това беше доктор Крусис. Ваймс изпита силното усещане, че му четат мислите.
— Самюел!
Ръката на Ваймс спря насред път. Уиликинс стоеше до нейно благородие.