— Изглежда на входа има някакъв млад мъж, който те търси — съобщи Лейди Рамкин. — Ефрейтор Керът.
— Божичко, това е вълнуващо! — възкликна Лорд Еорл. — Дали не е дошъл да ни арестува, какво мислите? Ха, ха, ха.
— Ха — каза и Ваймс.
Лорд Еорл сръга съседа си.
— Предполагам, че някъде са извършили престъпление.
— Да — потвърди Ваймс. — Съвсем наблизо, струва ми се.
Поканиха Керът вътре, стиснал шлем под мишница почтително.
Той се облещи срещу подбраната компания, нервно облиза устни, после отдаде чест. Всички гледаха него. Трудно беше да не забележиш Керът в стая. В града имаше и по-големи хора от него. Той не изпъкваше. Той просто изглеждаше така, без да се опитва, сякаш изопачаваше нещата около себе си. Всичко се превръщаше във фон на Ефрейтор Керът.
— Свободно, ефрейтор — каза Ваймс. — Какво се готви? Тоест, питам — бързо добави той, като знаеше неконтролируемия подход на Керът към образния език, — каква е причината да си тук в този момент?
— Трябва да ви покажа нещо, сър. Ух. Сър, мисля, че е от Убий…
— Да излезем и да поговорим за това отвън, а?
Доктор Крусис не беше трепнал и с мускул.
Лорд Еорл се облегна назад.
— Е, трябва да кажа, че съм впечатлен — каза той. — Винаги съм си мислил, че вие, Стражите, сте съвсем безполезна сбирщина, но виждам, че съблюдавате задълженията си непрекъснато. Винаги нащрек за криминалните съзнания, а?
— О, да. Криминалните съзнания. Да.
По-хладният въздух на фамилния коридор дойде като благослов. Той се облегна на стената и примижа срещу картата.
— Исчезнало?
— Помните ли, казахте ми, че сте видели нещо в двора… — започна Керът.
— Какво е исчезнало?
— Може би нещо не е било в музея на Убийците и те са закачили този знак върху него? — попита Керът. — Нали знаете, като „Свален за Почистване“? Правят такива неща в музеите.
— Не, не бих казал т… Какво ли знаеш ти за музеите, между другото?
— О, ами доста, сър. Понякога ги посещавам в почивните си дни. Онзи в Университета, разбира се, и Лорд Ветинари ме пуска в онзи, в стария Дворец, а после има и по Гилдиите, те обикновено ме пускат, стига да помоля учтиво, а съществува и музеят на джуджетата, недалеч от Заскрежената Улица…
— Има ли наистина там? — попита Ваймс, заинтригуван неволно. Беше минавал по Заскрежената Улица хиляди пъти.
— Да, сър, точно до Пумпаловата Улица.
— Я виж ти. Какво има вътре?
— Много интересни образци хляб на джуджета, сър.
Ваймс обмисли това за един миг.
— Точно сега не е важно. И „изчезнало“ не се пише така.
— Вярно, сър.
Той запремята картончето напред-назад между пръстите си.
— Човек трябва да е глупак, за да влезе в Гилдията на Убийците.
— Да, сър.
Гневът беше изгорил изпаренията. Още веднъж той изпита… не, не тръпката, това не беше точната дума… усещането за нещо. Още не беше сигурен какво е. Но то беше там и го очакваше…
— Самюел Ваймс, какво става?
Лейди Рамкин затвори вратата на трапезарията зад себе си.
— Наблюдавах те — каза тя. — Държиш се много грубо, Сам.
— Опитвах се да не го правя.
— Лорд Еорл е много стар приятел.
— Така ли?
— Е, познавам го от много години. Не го понасям всъщност. Но ти го караше да изглежда глупак.
— Той самият се правеше да изглежда глупак. Аз само му помагах.
— Но често те чувах да си… груб за джуджетата и троловете.
— Това е различно. Аз имам право. Този идиот няма да познае някой трол, даже и да го прегази като валяк.
— О, той ще познае, ако трол го прегази — поправи го Керът услужливо. — Някои от тях тежат колкото…
— Какво е толкова важно, обаче? — попита Лейди Рамкин.
— Ние… търсим кой е убил Чаби — каза Ваймс.
Изражението й се промени начаса.
— Това е нещо друго, разбира се. Такива хора трябва публично да бъдат шибани с камшик.
„Защо ли казах това? — мислеше си Ваймс. — Може би защото е вярно. Това… исчезналото… изчезва, а в следващия миг едно малко дждудже — занаятчия е изхвърлено в реката и гадно течение минава оттам, където трябва да са му гърдите. Те са свързани. Сега единственото, което трябва да направя, е да открия връзката…“
— Керът, можеш ли да се върнеш с мен до дома на Хемърхок?
— Да, капитане. Защо?
— Искам да огледам онази работилница. И този път имам джудже със себе си.
Нещо повече, добави мислено, имам Ефрейтор Керът. Всички харесват Ефрейтор Керът.
Ваймс слушаше, докато разговорът жужеше монотонно на езика на джуджетата. Изглеждаше така, сякаш Керът побеждава, но работата висеше на косъм. Кланът отстъпваше, но не поради здрав разум, или подчинение на закона, а защото… ами… защото не някой друг, а Керът молеше за това.