Най-накрая ефрейторът вдигна поглед. Той седеше на едно тяхно столче, така че на практика краката му обрамчваха главата.
— Трябва да разбереш, така де, че работилницата е много важна за едно джудже.
— Добре — рече Ваймс — Разбирам.
— И, ъъ… ти си по-голям.
— Моля?
— По-голям. По-голям от джудже.
— О!
— Ъъ. Вътрешността на една такава работилница е като… ами, като вътрешността на дрехите му, ако разбираш какво искам да кажа. Казват, че можеш да погледнеш, ако и аз съм с теб. Но не трябва да докосваш нищо. Ъъ. Не им е много приятно това, капитане.
Едно джудже, което вероятно беше Госпожа Хемърхок, подаде връзка ключове.
— Винаги добре съм се разбирал с джуджетата — каза Ваймс.
— Това не им е приятно, сър. Хм. Мислят, че никаква полза няма да има от това.
— Ще се постараем!
— Хм. Това не го преведох, както трябва. Хм. Те мислят, че от нас няма да има никаква полза. Не че искат да ни обидят, сър. Те просто мислят, че нас не биха ни пуснали където и да било, сър.
— Оу!
— Съжалявам за това, капитане — каза Керът, който вървеше като буквата Г. — След вас. Внимавайте с главата…
— Оу!
— Може би е най-добре вие да седнете, а аз да огледам.
Работилницата беше дълга и, разбира се, ниска още една малка врата в най-отдалечения край. Под някакъв люк имаше голям тезгях. На отсрещната стена имаше ковачница и лавица с инструменти. И дупка.
Парче мазилка беше отхвръкнала няколко стъпки над земята, а от зидарията отдолу тръгваха радиално множество пукнатини.
Ваймс се ощипа по носа. Днес не беше имал време да поспи. Това беше друг проблем. Ще трябва да свикне да спи, когато се стъмни. Не можеше да си спомни кога за последен път е спал нощно време.
Той вдиша шумно.
— Надушвам фойерверки.
— Може да е от ковачницата — каза Керът. — Както и да е, троловете и джуджетата пускат фойерверки из целия град.
Ваймс кимна.
— Добре. Та какво можем да видим?
— Някой е халосал стената доста силно ето тук.
— Може да се е случило по всяко време — каза Ваймс.
— Не, сър, защото на пода има прах от мазилка, а едно джудже винаги си държи работилницата чиста.
— Наистина ли?
Имаше най-различни оръжия, някои от тях наполовина довършени, по рафтове до тезгяха. Ваймс вдигна един почти довършен арбалет.
— Добра работа е вършил. Много добър техничар е бил.
— Славеше се с това — съгласи се Керът, като безцелно ровеше по тезгяха. — Много фина ръка. Правеше музикални кутии като хоби. Никога не можеше да устои на техническо предизвикателство. Ъ-ъ… Какво всъщност търсим, капитане?
— Не съм сигурен. Ето това е добро…
Беше бойна брадва, и толкова тежка, че ръката на Ваймс увисна. Сложни гравирани линии покриваха острието. Трябва да беше резултат от седмици работа.
— Да не е нещо специално за съботните вечери, а?
— О, не, това е погребално оръжие.
— Така си и знаех!
— Искам да кажа, изработено е, за да бъде погребано с джудже. Всяко джудже се погребва с оръжие. Нали знаете? Да го носи със себе си… там, където отива.
— Но това е чудесна изработка! И острието му е като… ааргх! — Ваймс засмука пръста си, — като бръснач.
Керът изглеждаше шокиран.
— Разбира се. Иначе каква полза от него като се изправи пред тях с долнопробно оръжие.
— За кого говориш?
— За всичко лошо, което той срещне по пътя след смъртта — каза Керът едва забележимо притеснен.
— А!
Ваймс се поколеба. Това беше област, в която не се чувстваше удобно.
— Това е древна традиция.
— Аз пък си мислех, че джуджетата не вярват в дяволи, демони и подобни неща.
— Вярно е, но… ние не сме сигурни дали те го знаят.
— О!
Ваймс остави брадвата и вдигна нещо друго от полицата на тезгяха. Беше рицар в броня, висок около девет инча. На гърба му имаше ключе. Той го обърна и после за малко не го изпусна, когато фигурата замърда крака. Той остави нещото и то сковано замарширува по пода, като размахваше сабя.
— Движи се малко като Колън, нали — каза Ваймс. — Часовников механизъм!
— Излиза на мода — отбеляза Керът. — Господин Хемърхок беше добър в това.
Ваймс кимна.
— Ние търсим нещо, което не трябва да е тук. Или нещо, което трябва да е, а го няма. Липсва ли нещо?
— Трудно е да се каже, сър. Няма го.
— Какво?
— Каквото и да липсва, сър — добросъвестно отвърна Керът.
— Искам да кажа — търпеливо обясни Ваймс, — нещо, което не е тук, а ти би очаквал да го намериш.
— Ами, той има… имаше… всички обичайни инструменти, сър. И хубави, при това. Срамота, наистина.