— Къде е Гилдията на Алхимиците, сержант? — попита Къди.
— На Улицата на Алхимиците, разбира се — каза Колън, — поне в момента. Но на ваше място, бих тичал, за да я заваря.
Гилдията на Алхимиците е срещу Гилдията на Комарджиите. Обикновено. Понякога е над нея, или пък под нея, или се разпада на парчета около нея.
От време на време питат комарджиите защо продължават да поддържат институцията си срещу една Гилдия, която по грешка на всеки няколко месеца вдига във въздуха Официалната си Зала, а те отговарят: „Прочетохте ли табелата на нашия вход, когато влизахте?“
Тролът и джуджето вървяха натам, като от време на време налитаха един върху друг по нарочна случайност.
— Все едно, ти, толкоз умен, той ми даде листа на мен?
— Ха! Че можеш ли да го прочетеш тогава? Можеш ли?
— Не, казвам, прочети го ти. Това се вика де-ле-ги-ръ-не.
— Ха! Не можеш да четеш! Не можеш да броиш! Глупав трол!
— Не глупав!
— Ха! Да? Всеки знае, че троловете не могат да броят дори до четири!14
— Плъхоядец!
— Колко пръста съм вдигнал? Ти ми кажи, Господинчо с Умни Камъни в Главата.
— Много — реши да опита Детритус.
— Ха-ха, не, пет. Големи неприятности ще си имаш, като ни плащат надниците. Сержант Колън ще рече, тоя глупав трол, той така и няма да разбере колко долара ще му дам! Ха! Ти как все пак успя да прочетеш обявата, че се търсят хора за Нощната Стража, а? Накара някой да ти я прочете ли?
— А ти как я прочете? Накара някой да те вдигне, че да я стигнеш ли?
Те стигнаха до вратата на Гилдията на Алхимиците.
— Аз чукам. Моя работа!
— Аз ще почукам!
Когато господин Сендивоуг, секретарят на Гилдията, отвори вратата, се озова срещу едно джудже, което висеше на чукчето, а един трол го люлееше насам-натам. Той намести летателния си шлем.
— Да? — каза той.
Къди се пусна.
Детритус сбърчи масивни вежди.
— Ъъ. Ти, хахаво копеле, ти какво ще разбереш от това? — каза той.
Сендивоуг премести втренчения си поглед от Детритус към хартията. Къди се напъваше да заобиколи трола, който почти напълно препречваше вратата.
— Ама защо го обиждаш?
— Сержант Колън, той каза…
— Може да стане шапка от това — намеси се Сендивоуг, — или пък наниз от куклички, ако имам ножици…
— Това, което… колегата ми иска да каже, сър, е, дали бихте могли да ни помогнете в опитите ни относно прочитането на писанието върху този заподозрян лист хартия? — каза Къди. — Ей, много ме заболя!
Сендивоуг се вгледа в него.
— Вие от Стражата ли сте? — попита той.
— Аз съм Волнонаемен Полицай Къди, а това — посочи нагоре — е Опитващ се да бъде Волнонаемен Полицай Детритус — не отдавай че… ох!…
Чу се тупване, после Детритус се строполи настрани.
— Той от отряда по самоубийствата ли е? — попита алхимикът.
— Само след минутка ще се съвземе. От отдаването на чест е. Доста му идва. Знаете ги троловете.
Сендивоуг сви рамене и се вгледа в писанието.
— Изглежда ми… познато. Виждал съм го някъде преди. Така… ти си джудже, нали?
— По носа познахте, нали? — попита Къди. — Винаги ме издава.
— Е, ние винаги се опитваме да бъдем от полза на обществото — каза Сендивоуг. — Влезте.
Заострените с железни връхчета ботуши на Къди изритаха Детритус обратно в полусъзнание и той се помъкна тежко след тях.
— Защо ви е, ъ-ъ… защо ви е летателният шлем, господине? — попита Къди, докато вървяха по коридора. Навсякъде около тях се носеше шум от коване. Обикновено Гилдията непрекъснато се строеше отново.
Сендивоуг завъртя очи.
— Топки, топки за билярд, всъщност.
— Познавах един човек, който играеше така — сговорчиво каза Къди.
— О, не. Господин Силвърфиш е добър стрелец. Всъщност, в това май се оказва проблемът.
Къди отново погледна летателния шлем.
— Слоновата кост, нали виждате.
— А! — каза Къди, без да вижда. — Слонове, значи?
— Слонова кост без слонове. Видоизменена слонова кост. Разумно търговско начинание.
— Аз пък си мислех, че работите върху златото.
— А, да. Разбира се, вие, хора, знаете всичко за златото.
— О, да — съгласи се Къди, все още разсъждавайки върху фразата „вие, хора“.
— Златото — замислено промълви Сендивоуг, — се оказва малко капризно…
— От колко време се опитвате?
— Триста години.
— Това е доста време.
— Но ние работим върху слоновата кост само от една седмица и много добре върви! — бързо добави алхимикът. — С изключение на няколко странични ефекта, които ние без съмнение скоро ще можем да отстраним.
14
Всъщност, троловете по традиция броят така: едно, две, три… много, и хората решават, че те не могат да проумеят по-големите числа. Те не си дават сметка, че много може да бъде число. Като например: едно, две, три, много, много-едно, много-две, много-три, много-много, много-много-едно, много-много-две, много-много-три, много-много-много, много-много-много-едно, много-много-много-две, много-много-много-три, МНОЖЕСТВО.