Той отвори врата.
Беше голяма стая, прекалено обзаведена с обичайните лошо проветрени пещи, редици бълбукащи тигели и един препариран алигатор. Неща плуваха в буркани. Въздухът миришеше на ограничена продължителност на живота.
Доста оборудване беше отместено, обаче, за да направи място на маса за билярд. Половин дузина алхимици стояха наоколо в пози на хора, готови да побегнат.
— Третата за тази седмица — мрачно обясни Сендивоуг и кимна към една фигура, надвесена над щека. — Ъ-ъ, господин Силвърфиш… — започна той.
— Тихо! Играта започна! — отсече старшият алхимик, примижал срещу бялата топка.
Сендивоуг погледна към таблото с резултатите.
— Двайсет и една точки. Честна дума. Може би добавяме точно необходимото количество камфор към нитроцелулозата в края на краищата…
Нещо щракна. Билярдната топка се отърколи нататък, отскочи от ръба…
… и после се ускори. От нея се вдигна бял пушек, когато тя се понесе към невинна купчина от червени топки.
Силвърфиш поклати глава.
— Нестабилно — отсъди той. — Всички долу!
Всички в стаята залегнаха, с изключение на двамата Нощни Стражи, единият от които беше предварително залегнал, така да се каже, а другият изоставаше няколко минути след събитията.
Черната топка подскочи върху стълб от пламък, изсвистя покрай лицето на Детритус, като остави след себе си димна следа, после разби прозорец. Зелената топка стоеше на едно място, но яростно се въртеше. Останалите топки се блъскаха напред-назад, като от време на време избухваха в пламък или правеха карамбол в стените.
Една от червените удари Детритус между очите, изви се обратно върху масата, заби се в средната дупка и после експлодира.
Настъпи тишина, с изключение на спорадичния пристъп на кашлица. Силвърфиш се появи през мазния дим и с трепереща ръка промени резултата с една резка на горящия край на щеката си.
— Едно. Е, добре. Да се върнем при тигела. Някой да поръча нова маса за билярд…
— ’ме извините — каза Къди, като го ръгна в коляното.
— Кой е там?
— Тук долу!
Силвърфиш погледна надолу.
— О! Ти джудже ли си?
Къди го изгледа с празен поглед.
— Ти великан ли си? — попита той.
— Аз? Разбира се, че не.
— А! Тогава аз значи трябва да съм джудже, да. А това зад мен е трол — каза Къди.
Детритус се стегна в нещо, което приличаше на стойка „мирно“.
— Дойдохме да видим дали можете да ни кажете какво има на тоя лист — каза Къди.
— Ъхъ — потвърди Детритус.
Силвърфиш погледна към листа.
— О, да — каза той, — от нещата на Леонард. Е, и?
— Леонард? — повтори Къди и изгледа свирепо Детритус. — Запиши това — излая той.
— Леонард от Куирм — обясни алхимикът.
Къди все още изглежда не разбираше.
— Никога ли не си го чувал? — попита Силвърфиш.
— Не мога да кажа, че съм, сър.
— Аз пък си мислех, че всеки знае за Леонард да Куирмски. Малко чалнат. Но и гений.
— Алхимик ли е бил?
Запиши това, запиши това… Детритус се огледа наоколо със замъглен поглед за някое парче изгоряло дърво и за удобна стена.
— Леонард? Не. Не принадлежеше към Гилдията. Или принадлежеше на всички Гилдии, струва ми се. Доста пътуваше. Той скиташе, ако разбирате какво имам предвид?
— Не, сър.
— Той рисуваше по малко и бърникаше разни механизми. Всичко старо.
Дори чук и длето ще свършат работа, помисли си Детритус.
— Това е формулата за… е, хубаво, защо пък да не ви кажа, не е кой знае каква тайна… това е формулата на нещо, което наричахме Барут №1. Сяра, селитра и въглен. Използва се при фойерверките. Всеки глупак би могъл да го направи. Но изглежда странно, защото е написана отзад напред.
— Това ми звучи важно — просъска Къди към трола.
— О, не. Той винаги пишеше отзад напред — каза Силвърфиш. — Такъв чудак беше. Но много умен в същото време. Не сте ли виждали портрета му на Мона Ог?
— Не мисля.
Силвърфиш подаде пергамента на Детритус, който примижа срещу него, сякаш знаеше какво значи. Дали не би могъл да пише върху това, помисли си той.
— Зъбите ви следят из стаята. Удивителен портрет. Всъщност, някои хора казваха, че зъбите са ги последвали навън от стаята и по целия път по улицата.
— Мисля, че трябва да говорим с господин да Куирмски — реши Къди.
— О, бихте могли, определено — каза Силвърфиш. — Но той може и да не е в състояние да слуша. Изчезна преди няколко години.
… после, когато намеря нещо, с което да пиша, мислеше си Детритус, трябва да намеря някой да ме научи и как да пиша…
— Изчезнал? Как? — попита Къди.
— Ние мислим — Силвърфиш се наведе по-наблизо, — че той откри начин да става невидим.