— Да — каза Колън. — Има.
— Сигурен ли сте?
— Определено.
— Съжалявам за това — каза клоунът. — Глупаво е, знам, но някак си по традиция. Чакайте малко.
Чу се как дотътрят подвижна стълба, а после дрънчене и ругатни.
— Така, хайде, влизайте.
Клоунът поведе напред през входния портал. Не се чуваше никакъв друг шум, освен шляпането на ботушите му по паветата. После като че го осени някаква мисъл.
— Знам, че е много самонадеяно от моя страна, но дали никой от вас, господа, не би искал да подуши бутониерата ми?
— Не.
— Не.
— И аз така си мислех. — Клоунът въздъхна. — Не е лесно, да ви кажа. Да си клоун, де. Дежуря на вратата, защото съм на изпитателен срок.
— Така ли?
— Вечно забравям: плачеш отвън и се смееш отвътре ли беше? Все ги обърквам.
— А този Бино… — започна Колън.
— Тъкмо правим погребението му — каза малкият клоун. — Затова панталоните ми са вдигнати траурно наполовина.
Те отново излязоха на слънце.
Вътрешният двор беше пълен с клоуни и глупаци. Звънци дрънчаха на вятъра. Слънцето лъщеше по червени носове и по случайния нервен изблик на струйка вода от някоя лъжлива бутониера.
Клоунът поведе стражите към ред глупаци.
— Сигурен съм, че доктор Уайтфейс ще говори с вас веднага, щом свършим. Аз се казвам Боффо, между другото. — Той подаде ръка с надежда.
— Не я стискай — предупреди Колън.
Боффо изглеждаше съкрушен.
Запя хор и процесия от членове на Гилдията се появи откъм параклиса. Един клоун вървеше малко по-напред, като носеше малка урна.
— Това е много трогателно — каза Боффо.
На платформа в отсрещния край на четириъгълния двор стоеше дебел клоун в торбести панталони, огромни тиранти, фльонга, която лекичко се въртеше на вятъра, и цилиндър. Лицето му беше изрисувано в образа на нещастието. Държеше плондер на пръчка.
Клоунът с урната стигна до платформата, качи се по стълбите и зачака.
Оркестърът замълча.
Клоунът с цилиндъра удари носача на урната с плондера по главата — веднъж, два, три пъти…
Носачът на урната пристъпи напред, разлюля перуката си, хвана урната в една ръка, а колана на клоуна с другата и, много тържествено, изсипа праха на покойния Брат Бино в гащите на другия клоун.
От публиката се откърти въздишка. Оркестърът засвири химна на клоуните „Маршът на Идиотите“, а краят на един тромбон се изплъзна и удари един клоун по тила. Той се обърна и шибна един юмрук на клоуна зад него, който се наведе, като по този начин трети клоун беше ударен от тъпана.
Колън и Ноби се спогледаха и поклатиха глави.
Боффо измъкна голяма носна кърпа в червено и бяло и си издуха носа с шеговит крясък.
— Класика. Това би искал той.
— Имаш ли някаква идея какво се случи? — попита Колън.
— О, да. Брат Гринелди изигра стария номер на джигата и изтърси урната…
— Питам защо умря Бино?
— Хм. Ние мислим, че е било нещастен случай.
— Нещастен случай — спокойно повтори Колън.
— Да. Така мисли доктор Уайтфейс.
Боффо вдигна глава за миг. Те проследиха погледа му. Покривът на Гилдията на Убийците граничеше с Гилдията на Глупаците. Не вървеше да разстройваш съседите си, особено когато единственото оръжие, което имаш, е яйчен пай, подострен с тънкокора паста.
— Така мисли Доктор Уайтфейс — отново каза Боффо, като гледаше огромните си ботуши.
Сержант Колън обичаше спокойния живот. А градът можеше да мине и с клоун-два по-малко. Него ако питаха, от загубата на цялата тая пасмина светът щеше да стане само малко по-щастливо място. И все пак… и все пак… откровено, той не знаеше какво я беше прихванало Нощната Стража напоследък. Керът, ето какво беше. Даже и старият Ваймс, и него го беше прихванало. Вече не оставяме нещата такива, каквито са…
— Може би е почиствал бухалка или нещо подобно, а тя внезапно е гръмнала — изръмжа Ноби. И него го беше прихванало.
— Никой не би искал да убие младия Бино — каза клоунът тихо. — Той беше дружелюбна душа. Навсякъде имаше приятели.
— Почти навсякъде — уточни Колън.
Погребението свърши. Шутовете, смешниците и клоуните се връщаха към заниманията си, като потъваха из входове по пътя. Чуваше се много дърпане, бутане, шмъркане на носове и падане на гащи. Беше гледка, способна да накара всеки щастлив човек да си пререже вените някоя чудесна пролетна утрин.
— Единственото, което знам — тихо продължи Боффо, — е, че когато вчера го видях, изглеждаше много… странно. Извиках след него, докато минаваше през портата и…
— Какво имаш предвид с това странно? — попита Колън.
Аз разследвам, помисли си той, с лека нотка на гордост. Хората Ми помагат в моите Проучвания.