— Въпросът, Ноби, е в това, че можеш да кажеш колко стар е един труп. Онзи клоун, например. Ти го видя, също както и аз. Какво би казал ти?
— Около пет стъпки и девет пръста, бих казал. Ботушите му не ми станаха, знам това. Твърде широки бяха.
— Питах от колко време е мъртъв?
— Два дена. Личи си, понеже има…
— Е, как тогава Боффо го е видял вчера сутринта?
Те продължиха да крачат нататък.
— Труден въпрос — призна си Ноби.
— Прав си. Очаквам капитанът много да се заинтригува.
— Може да е бил зомби?
— Не бих казал.
— Никога не съм понасял зомбита — размишляваше Ноби.
— Наистина ли?
— Винаги е толкова трудно да им задигнеш ботушите.
Сержант Колън кимна към един минаващ просяк.
— Още ли се занимаваш с народни танци в почивните нощи, Ноби?
— Да, Фред. Упражняваме „Събиране на Сладки Люляци“ тази седмица. Има една много сложна двойна пресечена стъпка.
— Ноби, ти определено си човек, който се оправя с всички части.
— Само ако не мога да им сваля пръстените, Фред.
— Това, което имам предвид, е, че представляваш любопитно раздвоена личност.
Ноби ритна малко, мърляво куче.
— Пак ли четеш книги, Фред?
— Трябва да си подобрявам мозъка. Заради тези новобранци е. Половината време Керът си е заровил носа в някоя книга, Ангуа знае думи, дето трябва да ги търся в речника, а даже и дребосъкът е по-умен от мен. Те все „уринират“, а не пикаят. Аз определено съм малко ненадарен в областта на главата.
— По-умен си от Детритус — утеши го Ноби.
— И аз така си казвам: „Фред, каквото и да се случи, ти си по-умен от Детритус“. Но после си казвам: „Фред, даже и маята е по-умна от него“.
Той се отвърна от прозореца.
Така значи. Проклетата Нощна Стража!
Онзи проклет Ваймс! Точно неподходящият човек на неподходящото място. Защо не се поучи от историята? Измяната е в самите му гени! Един град как би могъл да функционира както трябва, ако някой такъв се пъха навсякъде? Стражата не беше за това. Нощните Стражи се предполагаше да изпълняват това, което им се каже, и да се грижат останалите хора също да изпълняват.
Някой като Ваймс можеше да обърка нещата. Не защото беше умен. Един умен Нощен Страж беше противоречие. Но чистата случайност можеше да причини неприятности.
Исчезналото лежеше на масата.
— Какво да правя с Ваймс?
Убий го.
Ангуа се събуди. Беше почти пладне, тя беше в собственото си легло в къщата на госпожа Кейк, а някой чукаше на вратата.
— Ммм? — каза тя.
— Ас не знам. Да го отпратя ли да си върви? — каза един глас от около нивото на ключалката.
Ангуа размисли бързо. Останалите обитатели я бяха предупредили за това. Тя си чакаше репликата.
— О, мерси, скъпа. Ас бях забравила — каза гласът.
Трябваше да си изчакаш момента с госпожа Кейк. Беше трудно да живееш в къща, управлявана от някой, чието съзнание само на думи е свързано с настоящето. Госпожа Кейк беше медиум.
— Отново сте си включили способностите за предугаждане — каза Ангуа, докато провесваше крака от леглото и бързо ровеше из купчината дрехи на стола.
— Докъде бяхме стигнали? — попита госпожа Кейк от другата страна на вратата.
— Вие току-що казахте: „Аз не знам, да го отпратя ли да си върви?“.
Дрехи! Винаги това беше проблемът! Един мъжки върколак можеше поне да мисли само за чифт шорти и да се преструва, че е бил на крос рано сутрин.
— Така — прокашля се госпожа Кейк. — „Един млад мъж долу пита за теб.“
— „Кой е?“ — каза Ангуа.
Последва един миг тишина.
— Да, ас мислйъ, че всичко е нарет вече — каза госпожа Кейк. — Извинявай, скъпа. Получавъм страшно главоболие, ако хората не си кажат репликите точно навреме. Човек ли си, скъпа?15
— Можете да влезете, госпожо Кейк.
Не беше кой знае каква стая. Преди всичко кафява. Кафяв линолеум на пода, кафяви стени, картина над кафявото легло с един кафяв елен, нападнат от кафяви кучета в кафява пустош на фона на едно небе, което, противно на установените метеорологични познания, беше кафяво. Имаше кафяв гардероб. Най-вероятно, ако човек тръгнеше да си пробива път из загадъчните стари палта16, закачени в него, щеше да излезе с мъка в една вълшебна страна, пълна с говорещи животни и зли духове, но по-вероятно нямаше да си струва.
Госпожа Кейк влезе. Тя беше дребна дебела жена, но наваксваше липсата на височина, като носеше огромна черна шапка; не от островърхия асортимент на вещиците, а шапка, покрита с препарирани птици, восъчни плодове и други разнообразни декоративни неща, всичките боядисани черни. Ангуа я харесваше. Стаите бяха чисти17, цените бяха ниски, а госпожа Кейк имаше много разбран подход към хората, които водеха малко необичаен начин на живот и изпитваха, например, отвращение към чесън. Дъщеря й беше върколак и тя знаеше всичко за нуждата от прозорци на приземния етаж и врати с дълги дръжки, с които една лапа да може да си служи.
15
Обикновено една хазяйка би попитала: „Облечена ли си?“, но госпожа Кейк си познаваше наемателите.