— Облечен е в ризница — обясни госпожа Кейк. В двете си ръце държеше кофи с пясък. — И има сапун в ушите.
— О. Ъ. Добре.
— Мога да му кажъ да се раскара, ’ко искаш. Винаги тъй правя, ако дойде някой, дето не му е мястото тука. Особено, ако има пръчка. Не мога да се занимавам с такива неща, хора, дето създават суматоха по коридорите, развяват фенери и такива неща.
— Мисля, че знам кой е — каза Ангуа. — Аз ще се погрижа.
Тя си загащи ризата.
— Затвори вратата, ако излизаш — извика госпожа Кейк след нея, докато тя слизаше в антрето. — Тъкмо съм тръгнала да сменям боклука в ковчега на Господин Уинкинс, щото го боли гърбът.
— На мен ми прилича на чакъл.
— Ортопедичен, нали разбираш?
Керът стоеше почтително на входа, стиснал шлем под мишница и с много притеснено изражение на лицето.
— Е? — каза Ангуа, не грубо.
— Ъ-ъ… Добро утро. Помислих си, така де, знаеш, може би, ти не познаваш много добре града, всъщност. Аз бих могъл, ако искаш, ако нямаш нищо против, като сега не трябва да ходиш на работа… да ти покажа малко от него?…
За един миг Ангуа си помисли, че е прихванала способността да предвижда бъдещето от госпожа Кейк. Най-различни възможности за бъдещето прелитаха из въображението й.
— Още не съм закусила.
— Правят много хубава закуска в „Деликатесите на джуджето Гимлет“ на Въжената Улица.
— Обедно време е.
— За Нощната Стража е време за закуска.
— Аз на практика съм вегетарианка.
— Той приготвя плъх със соя.
Тя се предаде.
— Ще си взема палтото.
— Ха, ха — каза един глас, пълен с изпепеляващ цинизъм.
Тя погледна надолу. Гаспод седеше зад Керът и се опитваше да я гледа свирепо, докато яростно се чеше.
— Снощи гонихме котка по едно дърво — каза Гаспод. — Ти и аз, а? Двамата бихме могли да си паснем. Съдбата ни събра заедно, един вид.
— Разкарай се.
— Моля? — попита Керът.
— Не ти. Онова куче.
Керът се обърна.
— То ли? Притеснява ли те? То е едно малко сладко кученце.
— Бау, бау, бисквитка.
Керът машинално се потупа по джоба.
— Виждаш ли? — каза Гаспод. — Това момче е господин Простодушко, прав ли съм?
— Пускат ли кучета в закусвалните на джуджетата? — попита Ангуа.
— Не — каза Керът.
— На шиш — беше версията на Гаспод.
— Наистина ли? На мен ми звучи добре — каза Ангуа. — Да вървим тогава.
— Вегетарианка? — измърмори Гаспод, като куцукаше след тях. — Боже мой!
— Млъквай.
— Моля? — каза Керът.
— Само си мислех на глас.
Възглавницата на Ваймс беше студена и твърда. Опипа я предпазливо. Тя беше студена и твърда, защото не беше възглавница, а маса. Бузата му като че ли беше залепнала за нея, но сега не му беше интересно да разсъждава от какво.
Дори не беше успял да си съблече ризницата.
Но успя да си разлепи едното око.
Писа в тетрадката си. Опитваше да хване логиката във всичко това. И после е заспал.
Колко беше часът? Нямаше време да си спомня какво е правил.
Той проследи написаното:
Откраднато от Гилдията на Крадците: исчезнало — Хемърхок е убит. Мирише на фойерверки. Буца олово. Алхимични символи. 2-ро тяло в реката. Един клоун. Къде му беше червеният нос? Исчезнало.
Той се вгледа в надрасканите бележки.
По следата съм, помисли си. Не е задължително да знам накъде води. Само трябва да я следвам. Винаги има престъпление, ако се вгледаш достатъчно силно. А Убийците са някъде тук.
Следвай всеки знак. Провери всяка подробност. Отчупвай късче по късче.
Гладен съм.
Той се изправи с олюляване на крака и погледна лицето си в счупеното огледало над легена.
Събитията от предишния ден се процедиха през задръстената марля на паметта. Централно за всички тях беше лицето на Лорд Ветинари. Ваймс побесняваше само като си помислеше затова. Хладният начин, по който той беше казал на Ваймс, че не трябва да се интересува от кражбата на…
Ваймс се втренчи в отражението си…
… нещо ожули ухото му и разби огледалото.
Ваймс се вгледа в дупката в мазилката, заобиколена от останките от рамката на огледалото. Около него парчетата от огледалото издрънчаха по пода.
Ваймс остана закован на място за един много дълъг миг.
После краката му, стигайки до заключението, че умът му е някъде другаде, метнаха останалата част от тялото му на пода.