Последва ново издрънчаване и половин бутилка от Беърхагъровото експлодира на писалището. Ваймс дори не си спомняше да го е купувал.
Той пропълзя напред на четири крака и се изправи покрай прозореца.
Образи прелитаха през съзнанието му. Мъртвото джудже. Дупката в стената…
Една мисъл като че се зараждаше от кръста му и се разстилаше към мозъка. Това бяха паянтови стени, при това стари, с минимално усилие човек можеше да ги пробие с пръст. А какво остава за буца метал…
Той тупна на пода в същия миг, в който едно „пук“ съвпадна с дупка, пробита през стената отстрани на прозореца. Мазилката вдигна облак прах във въздуха.
Арбалетът му беше подпрян на стената. Той не беше експерт, но, по дяволите, кой беше? Насочваш го и стреляш. Той го придърпа към себе си, обърна се по гръб, запъна крак във въжето и издърпа тетивата, докато не се наместиха.
После застана отново на коляно и пъхна една стрела в дупката.
Катапулт, ето какво беше. Трябваше да е това. С размерите на трол може би. Някой горе на покрива на операта или някъде високо…
Привлечи огъня им, привлечи огъня им… той си взе шлема и го закрепи на края на нова стрела. Това, което трябваше да направи, бе да се свие под прозореца и…
Помисли за един миг. После се примъкна по пода до ъгъла, където имаше прът с кука накрая. Някога го бяха използвали да отварят горните прозорци, отдавна ръждясали неотваряни.
Той си закрепи шлема на края, вклини се в ъгъла и с известно усилие премести пръта така, че шлемът едва-едва се показа над перваза на проз…
Пук.
Трески се разхвърчаха от точката на пода, където без съмнение ударът адски би притеснил човека, легнал на дъските и предпазливо вдигнал шлем на пръчка за примамка.
Ваймс се усмихна. Някой се опитваше да го убие, а това го караше да се чувства по-жив, отколкото се беше чувствал от дълго време насам.
А и беше малко по-глупав от самия него. Това е качество, за което човек винаги трябва да се моли у потенциалния си убиец.
Той пусна кола, вдигна арбалета, профуча край прозореца, стреля по посока на една неясна фигура върху покрива на операта отсреща, като че ли стрелата можеше да стигне чак дотам, мина на подскоци стаята и свърна към вратата. Нещо се разби с трясък в рамката на вратата, точно когато тя се затвори след него.
После се спусна по задните стълби, навън през вратата, по покрива на клозета, по Паянтовия Пасаж, нагоре по задните стълби на Зорго Ретрофренолога18, в операционната зала на Зорго и до прозореца.
Зорго и настоящият му пациент го погледнаха с любопитство.
Враждебният покрив беше празен. Ваймс се обърна и срещна двойка озадачени погледи.
— ’бро утро, Капитан Ваймс — каза ретрофренологът, все още вдигнал чук в масивната си ръка.
Ваймс се усмихна вманиачено.
— Само си помислих… — започна, след това продължи, — … че видях една интересна рядка пеперуда на покрива ей там.
Тролът и пациентът учтиво погледнаха покрай него.
— Но я нямаше — довърши Ваймс.
Той се върна до вратата.
— Извинете, че ви обезпокоих — каза той и излезе.
Пациентът на Зорго го наблюдаваше с интерес.
— Той не носеше ли арбалет? — попита. — Малко странно е да гониш интересни редки пеперуди с арбалет.
Зорго нагласи отново решетката върху плешивата глава на пациента.
— Н’нам, предполагам, че така предотвратява създаването на онези проклети гръмотевични бури. — Той отново вдигна дървения чук. — Та какво щяхме да правим днес? Решимост, нали така?
— Да. Ами, не. Може би.
— Добре. — Зорго се прицели. — Това — абсолютно правдиво каза той — хич няма да боли.
Беше повече от обикновен магазин за деликатеси. Един вид център на общността на джуджетата и място за срещи. Гълчавата спря, щом влезе Ангуа, сведена почти одве, но подхвана отново малко по-шумно и със смях, когато я последва Керът. Той весело махна към останалите посетители.
После внимателно отстрани два стола. Беше възможно да седят що-годе изправени, но на пода.
— Много… хубаво — каза Ангуа. — Етническо.
— Доста често идвам тук — обясни Керът. — Храната е добра и, разбира се, струва си да си държиш ушите нащрек за това, което става по земята.
— Тук определено това не може да е трудно — засмя се Ангуа.
— Моля?
— Ами земята е… толкова… по-близо…
Тя усещаше как ямата зейва все по-дълбока с всяка казана дума. Нивото на шума внезапно отново беше спаднало.
— Ъ — Керът я гледаше втренчено. — Как да се изразя? Хората си говорят на езика на Джуджетата… но слушат на Човешки.
— Съжалявам.
18
Работата е следната. Френологията, както всички знаят, е начин да се прочете нечий характер, склонности и способности по вида на изпъкналостите и вдлъбнатините по главата му. Следователно, според логическото мислене, характерно за Анкх-Морпоркското съзнание, следваше да е възможно да се моделира нечий характер, като му се направят внимателно подбрани цицини на подходящите места. Можеш да влезеш в някой магазин и да си поръчаш артистичен темперамент със склонност към интроспекция и в добавка истерия. В действителност получаваш удар по главата с подбрани различно големи дървени чукове, но това открива нови работни места и поддържа парите в обръщение, което е главното.