Керът се усмихна, после кимна към готвача зад тезгяха и шумно си прочисти гърлото.
— Струва ми се, че имам някъде бонбонче за гърло… — започна Ангуа.
— Опитвах се да поръчам закуска.
— Ти знаеш цялото меню наизуст?
— О, да. Но то е написано и на стената.
Ангуа се обърна и погледна пак към нещото, което беше взела просто за безразборни драсканици.
— Това е Оггам — каза Керът. — Древна поетична руническа писменост, произходът на която се губи в мъглите на времето, но се счита, че е била измислена дори преди Боговете.
— Божичко. Какво пише?
Този път Керът наистина си прочисти гърлото.
— Сос, яйце, боб и плъх 12 пенса;
Сос, плъх и пържена филия 10 пенса;
Плъх със сирене империал 9 пенса;
Плъх и боб 8 пенса;
Плъх и кетчуп 7 пенса;
Плъх 4 пенса.
— Защо кетчупът струва почти колкото плъх? — попита Ангуа.
— Опитвала ли си плъх без кетчуп? — попита Керът. — Все едно, поръчах ти от хляба на джуджетата. Яла ли си някога от хляба на джуджетата?
— Не.
— Всеки трябва да го опита поне веднъж — каза Керът. Той явно се замисли върху това. — Повечето хора го правят — добави той.19
Три минути и половина след като се събуди, Капитан Самюел Ваймс, Нощна Стража, се изкатери по последните няколко стъпала към покрива на градската опера, пое си дълбоко дъх и се издрайфа allegro ma non troppo.
После се облегна на стената, като неопределено размаха арбалета пред себе си.
На покрива нямаше никой друг. Имаше само ламарина, която се простираше нататък и попиваше утринната слънчева светлина. Вече беше почти твърде горещо, за да се движи.
Когато се почувства малко по-добре, той поогледа наоколо между комините и таванските прозорци. Но имаше една дузина пътища за надолу и поне хиляда места, където да се скриеш.
Оттук виждаше право в стаята си. Впрочем виждаше в стаите на по-голямата част от града.
Катапулт… не…
Е, добре. Поне е имало свидетели.
Той се приближи до края на покрива, после надникна надолу.
— Ей, ти, там.
Примижа. Надолу имаше още шест етажа и не беше гледка за наскоро изпразнен стомах.
— Ъъ… не бихте ли се качили тук горе, моля? — помоли той.
— ’Ногу си праф.
Ваймс се отдръпна назад. Чу се стържене на камък и един водоливник се преметна с мъка през парапета, движеше се като евтин механизъм.
Той не знаеше много за водоливниците. Веднъж Керът беше разправял нещо колко са чудесни, урбанистичен тролски вид, който развил симбиотична връзка с канавките, и се беше възхищавал на начина, по който засмукват отходната вода в ушите си и я изливат през фино решето на устата си. Те бяха може би най-странният вид на Диска.21
Знаеше се, че не са много птиците, които гнездят по сградите, колонизирани от водоливници, но обикновено прилепи кръжаха около тях.
— Как се казваш, приятелче?
— ’орниз-атвисн’л-ат-иоука’а-ули’а.
Ваймс задвижи устни, докато запълваше наум всички онези звуци, които се губеха на създание, устата на което постоянно е отворена. „Корниз-надвиснал-над-Широката-Улица“. Самоличността на един водоливник беше интимно свързана с нормалното му местоположение, точно като закотвена.
— Е, Корниз, знаеш ли аз кой съм?
— Уф! — кисело каза водоливникът.
Ваймс кимна. Той седи тук горе във всякакво време, като си напъва ушите за какво ли не, помисли си той. Хора като него нямат претъпкан личен тефтер с адреси. Даже морските миди излизат повече сред хора.
— Аз съм Капитан Ваймс от Нощната Стража.
Водоливникът наостри огромни уши.
— Аа. И аотиш ъ Ос’ин Ерът?
Ваймс налучка и това изречение, после примига.
— Ти познаваш Ефрейтор Керът?
— О, ’аа. Ееки нава Ерът.
Ваймс изсумтя. Аз съм израснал тук, мислеше си той, а когато вървя по улицата, всеки пита: „Кой е този начумерен кучи син?“ Керът е тук едва от няколко месеца и всички го познават. И той познава всички. Всички го харесват. Това би ме ядосало, само той да не беше толкова симпатичен.
— Ти живееш тук горе — каза Ваймс, заинтригуван, въпреки по-належащия проблем на главата му, — откъде познаваш Ерът… Керът?
— Ой ива ук оня-ога нъ ахотки дъ исти.
— Ъй ли?
— Еено.
— Някой друг да се е качвал тук? Току-що?
— Еено.
— Видя ли кой беше?
— Ох. Ъъпи и на лъватъ. И нъ паави ойе-ерк. Ас иях у ъ бя-а по О-ло-ърн-а-ица.
Холофърнова Улица, преведе Ваймс. Който и да е бил, вече беше далеч.
— И и-аше ъчка — обади се Корниз. — Ъчка а ойерерки.
— Какво?
— Ойерерк. Ии ох? Ряс! Бум! Скри! Везди! Ряс!
— О, фойерверки.
— Еено. Очно ова азъх.
— Пръчка за фойерверки? Като… като за изстрелване на ракети?
19
Плъх със сирене Империал е единствената от известните манджи на Света на Диска, която се предлага в космополитния Анкх-Морпорк. Според изданието на Гилдията на Търговците „Добре дошли в Анкх-Морпорк, Градь на Хиляда Изненади“: „В добре натъпканите му търговски центрове могат да се купят още Хлътванки, Мармаладени Дяволчета, Филешки Трески, Нещастен Пудинг, Люпени кнедли20 и, да не се забравя, Джоланения Сандвич, приготвен от най-добрите свински джолани. Неслучайно е казано: «За Същинския Вкус на Анкх-Морпорк, Опитай Джоланен Сандвич».“
21
Грешка. Ваймс не пътуваше много, освен пеша, и знаеше съвсем малко за Ланкърския Самоубийствен Дрозд, например, или за Сенчестата Лема, която съществува само в две измерения и яде математици, или квантовата времева пеперуда. Но, възможно е, най-странният и вероятно най-тъжният вид на Света на Диска, да е отшелническият слон. Това създание, лишено от дебелата кожа на близките си роднини, живее в колиби, като се мести и строи разширения, с нарастване на размера му. Не е нечувано за пътник в равнините на Хоуондаленд на сутринта да се събуди насред село, което предишната нощ не е било там.