— Ох, иях акво! Ъчка, ии аочваш, яя ика УМ!
— Ти я насочваш и тя вика „бум“?
— Еено!
Ваймс се почеса по главата. Звучеше като магьоснически жезъл. Но те не гърмяха.
— Е… благодаря. Беше… огу оле-зен.
Той тръгна обратно към стълбите.
Някой се опита да го убие.
И Патрицият го предупреди да не разследва кражбата от Гилдията на Убийците. Кражба, каза той.
Дотогава Ваймс дори не беше сигурен, че изобщо е имало кражба.
И после, разбира се, съществуват законите на случайността. Те играят далеч по-важна роля в полицейските процедури, отколкото разказната причинно-следственост би искала да признае. За всяко едно убийство, разкрито от внимателното откриване на жизненоважен отпечатък от крак или фас от цигара, стотици са се проваляли, защото вятърът е подухнал няколко листенца не накъдето трябва или пък предишната нощ не е валяло. Толкова много престъпления се разкриват от щастливата случайност — от произволното спиране на кола, от подочута забележка, от някой от подходящата националност, който се случва да е на пет мили от сцената на престъплението без алиби…
Дори и Ваймс знаеше за силата на случайността.
Сандалът му издрънча в нещо метално.
— А това — каза Ефрейтор Керът, — е известната възпоменателна арка, която възвеличава Битката при Крамхорн. Ние сме победили, струва ми се. Има над деветдесет статуи на известни воини. Нещо като забележителност.
— Трябвало е да вдигнат статуя на счетоводителите — отсъди кучешки глас зад Ангуа. — Първата битка във вселената, където врагът е бил придуман да си продаде оръжието.
— Е, къде е тогава? — попита Ангуа, като продължаваше да не обръща внимание на Гаспод.
— А. Да. В това е проблемът — каза Керът. — Извинете ме, господин Скант. Това е господин Скант. Официален Пазач на Паметниците. Съгласно древна традиция, заплатата му е един долар на година и кат нови дрехи на всяка Прасоколеда.
На кръстопътя на столче седеше стар мъж, нахлупил шапка над очите си. Той я вдигна нагоре.
— ’р ден, господин Керът. Сигурно ще искате да видите триумфалната арка, нали?
— Да, моля. — Керът се обърна пак към Ангуа. — За съжаление същинската практическа изработка е била възложена на Адски Глупавия Джонсън.
Старецът най-после извади малка картонена кутия от джоба си и благоговейно отвори капака.
— Къде е?
— Ето тук — каза Керът. — Зад това парченце вата.
— О!
— Опасявам се, че за господин Джонсън точните измервания са били нещо, което се случва на другите хора.
Господин Скант затвори капака.
— Той е направил също така Куирмския Мемориал, Висящите Градини на Анкх, както и Колоса на Морпорк — каза Керът.
— Колосът на Морпорк? — каза Ангуа.
Господин Скант вдигна кокалест пръст.
— А! — каза той. — Не си отивайте. — Той се запотупва по джобовете. — Тук е някъде.
— Този човек никога ли не е проектирал нещо полезно?
— Е, всъщност проектирал е декоративен прибор за сервиране за Лудия Лорд Снапкейс — отвърна Керът, докато се отдалечаваха.
— Успял ли е да го докара вярно?
— Не съвсем. Но има един интересен факт: в солницата живеят четири семейства, а съдчето за черния пипер използваме като склад за зърно.
Ангуа се усмихна. Интересни факти. Керът беше пълен с интересни факти за Анкх-Морпорк. Ангуа усещаше как неловко се носи по повърхността на морето, което представляваха. Да вървиш по улицата с Керът беше като да си на три екскурзии с гид, събрани заедно.
— А това — каза Керът, — е Гилдията на Просяците. Те са най-старата Гилдия. Малко хора знаят това.
— И вярно ли е?
— Хората мислят, че може би Глупаците или Убийците са най-стари. Питай когото щеш. Ще ти каже: „Най-старата Гилдия в Анкх-Морпорк сигурно е или Гилдията на Глупаците, или Гилдията на Убийците.“ Но не са. Те са доста по-отскоро. А Гилдия на Просяците има от векове.
— Наистина ли? — попита Ангуа немощно.
През последния час научи за Анкх-Морпорк повече, отколкото всеки разумен човек би пожелал да знае. Тя смътно подозираше, че Керът се опитва да я ухажва. Но вместо обичайните цветя или шоколад, той сякаш се опитваше да й поднесе за подарък града.
И въпреки всичките си превъзходни инстинкти, тя ревнуваше. От един град! О, богове, та аз го познавам едва от два дена!
Беше от начина, по който той понасяше града. Човек всеки миг го очакваше да избухне в някоя от онези песнички, дето имат подозрителни рими и изрази като: „моят град“ и „искам да съм част от него“; от онези песни, дето хората танцуват по улицата и дават на певеца ябълки и се присъединяват към него, а една дузина долнопробни танцьорки внезапно показват удивителни хореографски умения, и всички се държат като сърдечни любящи граждани, вместо пагубните, зли, егоцентрични индивиди, каквито се подозират, че са. Но въпросът беше в това, че ако Керът подхванеше песен и танц, хората наистина биха се присъединили. Керът можеше да прикотка и кръг от побити камъни да се подредят зад него и да изтанцуват румба.