— В главния вътрешен двор има някои много интересни стари скулптури — каза той. — В това число и една много хубава на Джими, Бога на Просяците. Ще ти я покажа. Няма да имат нищо против.
Той потропа на вратата.
— Няма нужда — каза Ангуа.
— Никакъв проблем…
Вратата се отвори.
Ноздрите на Ангуа се разшириха. Усети мирис…
Един просяк огледа Керът от глава до пети. Устата му зина.
— Ти си Лепкавия Майкъл, нали? — попита Керът весело.
Вратата се затръшна.
— Е, това не беше много дружелюбно — каза Керът.
— Вони, нали? — обади се гаден тих гласец някъде иззад Ангуа.
Въпреки че не беше в настроение да признае присъствието на Гаспод, тя установи, че кима. Макар че просяците представляваха цял коктейл от миризми, втората най-силна беше тази на страха, а най-силната от всички беше на кръвта. Усещането за нея я караше да закрещи.
Зад вратата се понесе глъчка от гласове, после тя се отвори отново.
Този път стояха цяла тълпа просяци. Всичките се бяха втренчили в Керът.
— Добре, ваша чест — каза човекът, приветстван като Лепкавия Майкъл, — предаваме се. Вие откъде знаете?
— Откъде знаем к… — започна Керът, но Ангуа го сръга.
— Някой е бил убит тук.
— Тя коя е? — попита Лепкавия Майкъл.
— Волнонаемен Полицай Ангуа е човек от Нощната Стража — каза Керът.
— Ха, ха — каза Гаспод.
— Трябва да кажа, че вие ставате все по-добри, момчета — каза Лепкавия Майкъл. — Открихме горкичкото едва преди няколко минути.
Ангуа усещаше как Керът се кани да си отвори устата и да попита: „Кого?“ Сръга го отново.
— Най-добре ни заведете — каза тя.
То се оказа, че е…
… най-малкото, то се оказа, че е тя. В застлана с дрипави черджета стая на най-горния етаж.
Ангуа коленичи до тялото. Сега много ясно личеше, че е тяло. Определено не беше човек. Хората обикновено имаха повече глава на раменете си.
— Защо? — попита тя. — Кой би направил такова нещо?
Керът се обърна към просяците, скупчени до вратата.
— Коя беше?
— Летис Нибс — обясни Лепкавия Майкъл. — Тя беше просто прислужницата на Кралица Моли.
Ангуа хвърли поглед към Керът.
— Кралица?
— Те понякога наричат старши просяка крал или кралица — каза Керът, който дишаше тежко.
Ангуа придърпа кадифеното наметало на прислужницата върху тялото.
— Просто прислужницата — промърмори.
Насред пода имаше цяло огледало или поне рамката от такова. Парчета стъкло бяха пръснати като пайети около нея.
Както и стъклото от един прозорец.
Керът ритна няколко късчета настрана. На пода имаше жлеб и нещо метално се беше забило в него.
— Лепкав Майкъл, нуждая се от гвоздей и малко въже — нареди Керът много бавно и внимателно.
Очите му не се откъсваха от точката метал. Като че ли всеки миг очакваше тя да направи нещо.
— Аз не мисля, че… — започна просякът.
Керът посегна, без да обръща глава, и го вдигна за мърлявата яка без видимо усилие.
— Парче въже — повтори, — и гвоздей.
— Да, Ефрейтор Керът.
— А останалите, вие, се разкарайте — каза Ангуа.
Те се опулиха насреща й.
— Направете го! — изкрещя тя, като стисна юмруци. — И стига сте се блещили в нея!
Просяците се изпариха.
— Ще мине доста време, докато донесат въжето — каза Керът, като поизрита малко стъкло настрани. — Ще трябва да го изпросят от някого, нали разбираш.
Той си извади ножа и започна внимателно да копае в дъските по пода. Най-накрая, изрови един метален куршум, сплескан леко от минаването си през прозореца, огледалото, дъските на пода и през определени части от покойната Летис Нибс, които никога не са били предназначени да видят дневна светлина.
Запремята го в ръка.
— Ангуа?
— Да?
— Откъде знаеше, че тук има мъртвец?
— Аз… просто имах предчувствие.
Просяците се върнаха, толкова обезкуражени, че половин дузина от тях се опитваха да носят парче въже.
Керът заби гвоздея в рамката под счупения прозорец, за да закрепи единия край на въжето. Той забучи ножа си в жлеба и прикрепи другия край на въжето към него. После легна и нагласи въжето.
— Божичко.
— Какво има?
— Трябва да е дошъл от покрива на операта.
— Да? Така ли?
— Това е на повече от двеста ярда оттук.