Фойерверки.
Е… фойерверки? Но фойерверките не бяха оръжие. Трошачките гърмяха. Ракетите се вдигаха във въздуха, кажи-речи, но единственото, за което можеше да е сигурен човек при тях, беше, че ще ударят небето.
Хемърхок се славеше с това, че е майстор по механизмите. Това не беше основен атрибут на джуджетата. Хората си мислеха, че е, но не беше. Те бяха майстори на метала, вярно, и правеха добри саби и бижута, но не бяха твърде технични, когато опреше до неща като зъбни колела и пружини. Хемърхок беше необикновен.
Така че…
Да предположим, че съществуваше оръжие. Да предположим, че в него имаше нещо, което беше различно, странно, ужасяващо.
Не, не би могло да е това. То или щеше да се разпространи светкавично, или щеше да бъде унищожено. Не би свършило в музея на Убийците. Какво слагаха в музеите? Неща, които не са проработили или са били загубени, или е трябвало да бъдат запомнени… е, къде тогава е смисълът да се излага нашият фойерверк на показ?
На вратата беше видял много заключалки. Така че… не беше музей, в който просто можеш да влезеш. Може би трябва да си някой високопоставен Убиец и някой ден някой от Шефовете на Гилдията би те отвел там посред, ха, нощ, и би ти казал… би казал…
Поради някаква причина в този момент пред него изпъкна лицето на Патриция.
Още веднъж Ваймс усети острието на нещо, някакво фундаментално, централно нещо…
— Къде може да е отишъл? Къде може да е отишъл?
Около вратите имаше лабиринт от улички. Къди се облегна на една стена и се опита да си поеме дъх.
— Ето го! — изкрещя Детритус. — По Китовидната Улица!
Той се впусна в преследването с грохот.
Ваймс остави чашата с кафе.
Който и да беше изстрелял тези оловни топчета срещу него, се беше оказал много точен за тези няколкостотин ярда и беше дал шест изстрела по-бързо, отколкото човек би пуснал стрела…
Ваймс взе тръбите. Шест малки тръби, шест изстрела. А човек можеше да си напълни джоба с тези неща. Можеше да стреля по-надалеч, по-бързо, по-точно от всеки друг с каквото и да било друго оръжие…
Така. Нов вид оръжие. Много, много по-бързо от стрела. На Убийците не би им харесало това. Изобщо не би им харесало. Дори не си падаха по стрели. Убийците предпочитаха да убиват отблизо.
Така че бяха сложили… изчезналото на сигурно място и под ключ. Само боговете знаеха как са стигнали до него по начало. И няколко старши Убийци сигурно знаеха за него. Сигурно си препредаваха тайната: внимавайте за такива неща…
— Там долу! Влезе по Опипващата Уличка!
— Забави! Забави!
— Защо? — попита Детритус.
— Сляпа улица е.
Двамата Нощни Стражи се побиха на място.
Къди знаеше, че временно той е интелектът на сдружението, макар че понастоящем Детритус броеше — с лице сияещо от гордост — камъните по стената до него.
Защо бяха преследвали някого през половината град? Защото бягаше. Никой не бягаше от Стражата. Крадците просто си развяваха разрешителните. Нелицензираните крадци нямаха за какво да се страхуват от Стражата, защото си пазеха целия страх за пред Гилдията на Крадците. Убийците винаги се подчиняваха на буквата на закона. А честните хора не бягаха от Стражата.22
Да се бяга от Нощната Стража си беше направо подозрително.
Произходът на името на Опипващата Улица за щастие се губеше в славните мъгли на времето, но то си беше заслужено. Тя се беше превърнала в един вид тунел, като горните етажи бяха надстроени навън и над нея, оставяйки едва няколко инча от небето.
Къди надникна иззад ъгъла в мрака.
Щрак. Щрак.
Дойде дълбоко от тъмнината.
— Детритус?
— Ъхъ?
— Той имаше ли оръжие?
— Само пръчка. Една пръчка.
— Само че… надушвам фойерверк.
Къди си отдръпна главата, много предпазливо.
В работилницата на Хемърхок миришеше на фойерверки. А господин Хемърхок свърши с голяма дупка в гърдите. И едно чувство на определен страх, което е много по-ясно и ужасяващо от неопределения страх, се прокрадваше у Къди. Напомняше на чувството, което те обзема, когато играеш на високи залози и противникът ти внезапно се ухилва — разбираш, че ти не знаеш всички правила на играта, но със сигурност знаеш, че ще си късметлия, ако се измъкнеш оттук, и то ако имаш много, много късмет, поне с риза на гърба си.
От друга страна… представяше си лицето на Сержант Колън. Ние преследвахме този човек по една улица, сержант, и после си тръгнахме…
Той извади сабята си.
— Волнонаемен Полицай Детритус?
— Да, Волнонаемен Полицай Къди?
— Последвай ме.
22
Аксиомата „Честните хора няма за какво да се страхуват от полицията“ в момента се ревизира от Апелационния Съвет по Аксиомите.