Защо? Проклетото нещо беше направено от метал, нали така? Десет минути в гореща пещ и това е краят на проблема. Нещо такова, нещо опасно, защо просто да не се отърват от него? Защо да го пазят?
Но това не беше в човешката природа, нали така? Понякога нещата бяха твърде очарователни, за да ги унищожиш.
Той погледна към странните метални цеви. Шест къси тръби, заварени заедно, здраво пломбирани в единия край. На върха на всяка една от тръбите имаше малка дупчица…
Ваймс бавно взе едно от парчетата олово…
Уличката изви веднъж-дваж, но от нея не се рояха други улици или врати. В далечния край имаше една. Беше по-голяма от нормална врата и с тежка конструкция.
— Къде сме? — прошепна Къди.
— Не знам — каза Детритус. — Някъде зад пристанището.
Къди отвори вратата със сабя.
— Къди?
— Ъхъ?
— Минахме седем-десет и девет стъпки!
— Това е хубаво.
Покрай тях се втурна студен въздух.
— Склад за месо — прошепна Къди. — Някой е разбил ключалката.
Той се промъкна навътре във висока, мрачна зала, голяма като храм, на какъвто в известен смисъл приличаше. Бледа светлина се процеждаше през високите, покрити с лед прозорци. От кука на кука, чак горе до тавана, висяха трупове на заклани животни.
Те бяха полупрозрачни и толкова студени, че дъхът на Къди се превръщаше на кристалчета във въздуха.
— О, божичко — каза Детритус. — Струва ми се, че това е фючърсният свински склад на Морпорк Роуд.
— Какво?
— Работех тук — каза тролът. — Навсякъде съм работил. „Разкарай се, глупав трол такъв, много си тъп“ — добави мрачно.
— Има ли някакъв начин да излезем оттук?
— Главната порта е на Морпорк Стрийт. Но тук никой не влиза с месеци. Докато има свинско.23
Къди потрепери.
— Ей, ти вътре! — изкрещя той. — Стражата е! Покажи се веднага!
Една тъмна фигура се появи измежду две предпрасета.
— А сега какво ще правим? — попита Детритус.
Далечната фигура вдигна това, което приличаше на пръчка, и го задържа като арбалет.
И стреля. Първият изстрел издрънча от шлема на Къди.
Една каменна ръка стисна джуджето за главата и Детритус бутна Къди зад гърба си, но фигурата вече бягаше, бягаше към тях и продължаваше да стреля.
Тролът примижа.
Още пет изстрела, един след друг, надупчиха ризницата му.
После бягащият мъж мина през отворената врата и я затръшна след себе си.
— Капитан Ваймс?
Той погледна нагоре. Беше Капитан Куирк от Дневната Стража с двама от хората си зад него.
— Да?
— Елате с нас. И ми дайте сабята си.
— Какво?
— Мисля, че ме чухте, капитане.
— Виж, това съм аз, Куирк. Сам Ваймс, помниш ли? Не ставай глупак.
— Не съм глупак. Имам хора с арбалети. Хора. Глупакът ще си ти, ако откажеш да бъдеш арестуван.
— О? Аз съм арестуван?
— Само ако не дойдеш с нас…
Патрицият беше в Продълговатия Кабинет и гледаше през прозореца. Мултикамбанната какофония за пет часа тъкмо повяхваше.
Ваймс отдаде чест. Откъм гърба Ветинари приличаше на месоядно фламинго.
— А, Ваймс — каза той, без да поглежда назад, — би ли дошъл тук? И ми кажи какво виждаш.
Ваймс мразеше да си играе на гатанки, но така или иначе се присъедини към Патриция.
От Продълговатия Кабинет се откриваше гледка към половината град, макар че по-голямата част от него представляваше само покриви и кули. Въображението на Ваймс насели кулите с хора, стиснали исчезнали неща в ръце. Патрицият би бил лесна мишена.
— Какво виждаш там навън, капитане?
— Град Анкх-Морпорк, сър — отговори Ваймс, като внимателно удържа лицето си изпразнено от съдържание.
— И това навява ли ти някакви мисли, капитане?
Ваймс се почеса по главата. Щом трябваше да играе игрички…
— Ами, сър, когато бях дете, някога имахме крава, и един ден тя се разболя, и беше мое задължение винаги да й чистя тора, и…
— На мен ми напомня за един часовник — каза Патрицият. — Големи колела, малки колела. Всичките тиктакащи. Малките колела се въртят и големите колела се въртят, всичките с различна скорост, нали разбираш, но машината върви. И това е най-важното нещо. Машината продължава да върви. Защото, когато машината се счупи…
Той се обърна внезапно, отправи се към писалището си със своята обичайна хищническа стъпка и седна.
— Или пък някоя песъчинка може да влезе между колелата, и да ги изкара от равновесие. Една мъничка песъчинка. — Ветинари вдигна очи и стрелна Ваймс с безпощадна усмивка. — Не бих допуснал това.
Ваймс се втренчи в стената.
— Мисля, че ти казах да забравиш за някои неотдавнашни събития, капитане?
23
Сигурно никой друг свят в мултивселената няма складове за неща, които съществуват само