— Сър.
— И при все това се оказва, че Стражата явно се пъха между колелата.
— Сър.
— Какво да правя с теб?
— Не мога да кажа, сър.
Ваймс детайлно разгледа стената. Искаше му се Керът да беше тук. Момчето може и да беше простовато, но то беше толкова простовато, че понякога виждаше неща, които изтънчените пропускаха. И той непрекъснато раждаше простовати идеи, които ти пасваха в мозъка. Полицай, например. Беше казал на Ваймс един ден, докато крачеха по Улицата на Малките Богове: Знаете ли откъде идва думата „полицай“, сър? Ваймс не знаеше. Някога полис е означавало град, беше казал Керът. Ето това означава „полицай“: „човек на града“. Не са много хората, които знаят това. И думата „пол-езност“ също произлиза от „полис“. Някога е означавала „подобаващото поведение на някой, който живее в град“.
Човек на града… Керът винаги такива ги говореше. Като „коп“. Цял живот Ваймс беше вярвал, че на Стражите им викат така, понеже носят значки като копчета, но не, беше казал Керът, идва от старата дума cappere, залавям.
Керът четеше книги в свободното си време. Не много добре. Щеше да има истински трудности, ако човек му отрежеше показалеца. Но непрекъснато. И се разхождаше из Анкх-Морпорк в почивните си дни.
— Капитан Ваймс?
Ваймс примижа.
— Сър?
— Ти изобщо не разбираш деликатното равновесие на града. Ще ти кажа още веднъж. Тази работа с Убийците и джуджето и онзи клоун… ще престанеш да се бъркаш.
— Не, сър. Не мога.
— Дай ми значката си.
Ваймс погледна към значката си. Той всъщност никога не мислеше за нея. Беше просто нещо, което винаги е притежавал. Не означаваше нищо особено… наистина… по един или друг начин. Беше просто нещо, което винаги е имал.
— Моята значка?
— И сабята.
Бавно, с пръсти, които внезапно почувства като банани, и то не негови, Ваймс разкопча колана със сабята си.
— И значката.
— Хм. Не и значката.
— Защо не?
— Хм. Защото това е моята значка.
— Но и без това, като се ожениш, ти напускаш.
— Точно така.
Погледите им се срещнаха.
— Колко означава това за теб?
Ваймс се облещи. Не можеше да намери точните думи. Просто винаги е бил мъж със значка. Не беше сигурен, че може да е едното без другото.
Най-накрая Лорд Ветинари каза:
— Много добре. Струва ми се, че се жениш утре по пладне. — Дългите му пръсти взеха изписаната със злато покана от писалището му. — Да. Можеш да задържиш значката си тогава. И да се пенсионираш с чест. Но аз ще задържа сабята. А Дневната Стража много скоро ще бъде изпратена в Двора да обезоръжи хората ти. Разпускам Нощната Стража, Капитан Ваймс. След време мога да назнача някой друг начело — когато имам време за това. Дотогава ти и хората ти можете да се считате в отпуск.
— Дневната Стража? Шайка…
— Моля?
— Да, сър.
— Едно нарушение, обаче, и значката е моя. Помни това.
Къди отвори очи.
— Ти си жив? — каза Детритус.
Джуджето предпазливо свали шлема си. По края му имаше вдлъбнатина, а главата го болеше.
— Прилича ми на леко кожно ожулване — каза Детритус.
— На какво? Уууух! — Къди направи гримаса. — Ами ти как си?
Имаше нещо странно в трола. Още не беше прозрял съвсем какво е то, но определено имаше нещо непознато, освен всички дупки.
— Предполагам, че ризницата беше от полза — каза Детритус. Той дръпна каишките на нагръдника си. Пет метални диска се изплъзнаха от около нивото на колана. — Ако не ги беше забавила, сериозно щяха да ме остържат.
— Какво ти е? Защо говориш така?
— Как, за бога?
— Какво се е случило с приказките ти за „аз, големият трол“? Без да искам да те засегна.
— Не съм сигурен, че разбирам.
Къди потрепери от студ и затъпка с крака, за да се стопли.
— Да се махаме оттук.
Те изтичаха до вратата. Беше здраво затворена.
— Можеш ли да я събориш?
— Не. Ако това място не беше защитено срещу тролове, щеше да е празно. Съжалявам.
— Детритус?
— Да?
— Добре ли си? Само че от главата ти излиза пара.
— Аз… се… чувствам… ъ-ъ…
Детритус примижа. Чу се дрънчене от падащ лед. Странни неща се случваха по черепа му.
Мисли, които обикновено странстваха вяло из мозъка му, внезапно заскачаха в трептящ, искрящ живот. И като че ставаха все повече и повече.
— Божичко — каза той, на никого конкретно.
Това беше достатъчно нехарактерна за трол забележка, че дори и Къди, чиито крайници вече се смръзваха, се опули срещу него.
— Аз наистина вярвам — каза Детритус, — че размишлявам истински. Колко интересно!
— Какво искаш да кажеш?
Още лед се изсипа от Детритус, когато той се почеса по главата.