— Урргх, юуук — каза той, — има всякакви амонити вътре! Юуук!
— Моля? — каза Диблър.
— Този шист е твърд.
— Чудесен и пресен! Точно както майка го копаеше!
— Ъхъ, и има скапан кварц по целия тоя гранит — каза друг един трол, който се надвеси над Диблър. — Запушва артериите, това кварцът.
Той тръшна скалата обратно върху подноса. Троловете се отдалечиха полекичка, като от време на време се обръщаха назад, за да изгледат подозрително Диблър.
— Твърд? Твърд! Как може да не е твърд? Та това е скала! — изкрещя Диблър след тях.
Той сви рамене. Е, добре. Отличителният белег на добрия бизнесмен е да знае кога да зареже неизгодните сделки.
Той затвори капака на подноса, после отвори друг.
— Храна от дупки! Храна от дупки! Плъх! Плъх! Плъх на пръчка! Плъх на кифла! Вземете си, докато са умрели! Вземете си малко…
Над него се разби стъкло и Волнонаемен Полицай Къди се приземи с главата надолу в подноса.
— Няма защо да се блъскате, има достатъчно за всички — успокои го Диблър.
— Измъкни ме — каза Къди приглушено. — Или ми подай кетчупа.
Диблър задърпа ботушите на джуджето. По тях имаше лед.
— Тъкмо слизаш от планината, нали така?
— Къде е човекът с ключовете от тоя склад?
— Ако ви е допаднал плъха ни, защо не опитате и тези прекрасно подбрани…
Брадвата на Къди се появи почти като на магия в ръката му.
— Ще ти отрежа коленете — каза той.
— ГерхардСокотГилдиятанаКасапитеекойтовитрябва.
— Така.
— Сегамоляприберетебрадвата.
Ботушите на Къди се плъзгаха по паветата, докато се отдалечаваше бързешком.
Диблър се взря в счупените останки от количката. Устните му се задвижиха, докато смяташе.
— Ей! — извика той. — Дължиш… ей, дължиш ми за три плъха!
Лорд Ветинари се почувства леко засрамен, докато наблюдаваше как вратата се затваря зад Капитан Ваймс. Не можеше да разбере защо. Разбира се, това беше удар за човека, но и единственият начин…
Той взе един ключ от някакво сандъче до писалището си и се приближи до стената. Ръцете му докоснаха следа върху мазилката, която очевидно не беше по-различна от една дузина други следи, но тази накара част от стената да се отмести настрани върху добре смазани панти.
Никой не знаеше всички коридори и тунели, скрити в стените на Двореца; говореше се, че някои от тях стигали доста по-далеч и оттам. А под града имаше произволен брой стари мазета. Някой човек с търнокоп и с усет за посоката можеше да стигне до където си поиска, само като събаряше забравени стени.
Той слезе по няколко тесни стълби и през един коридор влезе през врата, която отключи. Тя се отвори върху добре смазани панти.
Това не беше точно тъмница; стаята от другата страна беше доста просторна и добре осветена от няколко големи, но високи прозорци. Миришеше на дървен талаш и на лепило.
— Внимавай!
Патрицият се наведе.
Нещо прилепоподобно щракна и профуча над главата му, закръжи нестабилно в средата на стаята, след което се разлетя на една дузина тресящи се парчета.
— О, божичко — каза мек глас. — Хайде пак на чертожната дъска. Добър ден, Ваша Светлост.
— Добър ден, Леонард. Какво беше това?
— Наричам го пърхащо-крило-летящо-устройство — каза Леонард да Куирмски, докато слизаше от подвижната си стълба за изстрелване. — Работи посредством каучукови каишки, усукани здраво. Но не много добре, за съжаление.
Леонард от Куирм всъщност изобщо не беше чак толкова стар. Той беше от онези хора, които започват да изглеждат достопочтени на около трийсет години, и най-вероятно ще изглеждат пак така и на деветдесетгодишна възраст. Той не беше и точно плешив. Главата му просто беше прораснала през косата му, извисявайки се като могъщ каменен купол над гъста гора.
Вдъхновенията непрекъснато се изливат през вселената. Тяхната посока — като че ги интересуваше! — е правилното съзнание на място в правилното време. Те удрят правилния неврон, последва верижна реакция и малко по-късно някой примигва глуповато срещу телевизионните светлини и се чуди, как по дяволите се е озовал с идеята за предварително нарязания на филийки хляб.
Леонард от Куирм знаеше за вдъхновенията. Едно от най-ранните му изобретения беше заземена метална нощна шапка, слагана с надеждата, че проклетите, неща ще престанат да напускат нажежените си до бяло релси из изтерзаното му въображение. Това рядко ставаше. Той познаваше срама да се буди и да открива чаршафите, покрити с нощни скици на непознати обсадни машини и новаторски дизайни на машинки за белене на ябълки.
Фамилията да Куирм някога била доста богата и младият Леонард бил изпращан в най-различни училища, където той погълнал една камара информация, въпреки навика си да зяпа през прозореца и да скицира полета на птиците. Леонард беше един от онези нещастни индивиди, съдбата на които е да бъдат очаровани от света, вкуса, формата и движението му…