Той бе очаровал и Лорд Ветинари, което обяснява защо още беше жив. Някои неща са толкова съвършени, че е трудно да ги унищожиш. Единственото по рода си нещо е винаги специално.
Той беше образцов затворник. Дайте му достатъчно дърво, тел, боя и най-вече, дайте му хартия и моливи… и той сам си седеше затворен.
Патрицият отмести купчина чертежи и седна.
— Тези са добри. Какво представляват?
— Карикатурите ми — каза Леонард.
— Тази е хубава, с малкото момче и хвърчилото му, закачено за дърво.
— Благодаря. Мога ли да ви предложа малко чай? Опасявам се, че напоследък не виждам много хора, с изключение на човека, който смазва пантите.
— Дошъл съм да…
Патрицият спря и побутна една от рисунките.
— За тази се е залепило парче жълта хартия — каза той, подозрително. Той го дръпна. То се отлепи от рисунката с леко засмукващо движение, а после се залепи за пръстите му. На бележката, с разкривения отзад напред почерк на Леонард, се четяха думите: „итобар аджелгзи авоТ :.леБ“.
— О, много съм доволен от това — каза Леонард. — Наричам го „Моята удобна хартия за драскане с лепило, която се отлепва, когато поискаш“.
Патрицият си поигра с него известно време.
— От какво е направено лепилото?
— Варени охлюви.
Патрицият издърпа хартията от едната си ръка. Тя се залепи за другата.
— За това ли си дошъл да ме видиш? — попита Леонард.
— Не, дойдох да поговоря с теб за исчезналото.
— О, боже. Много съжалявам.
— Опасявам се, че то е… избягало.
— Божичко мили. Мисля, беше казал, че сте го унищожили.
— Дадох го на Убийците да го унищожат. В края на краищата, те се гордеят с артистичното качество на своята работа. Те биха се ужасили при мисълта, че някой може да има такава сила. Но проклетите глупаци не са го унищожили. Помислили си, че биха могли да го заключат някъде. А сега са го изгубили.
— Те не са го унищожили?
— Очевидно не, глупаците.
— Нито пък ти. Чудя се защо?
— Аз… знаеш ли, аз не знам?
— Изобщо не трябваше да го правя. То беше просто приложение на принципи. Балистика, нали разбираш. Проста аеродинамика. Химична сила. Малко наистина добри сплави, макар че аз самият го казвам. И доста се гордея с идеята за нареза за стрелбата. Трябваше да направя един доста сложен уред за това, знаеш. Мляко? Захар?
— Не, благодаря ти.
— Хората го търсят, предполагам?
— Убийците го търсят. Но няма да го намерят. Не мислят както трябва.
Патрицият взе купчина скици на човешкото тяло. Бяха изключително добри.
— О, боже!
— Така че осланям се на Стражата.
— Това трябва да е Капитан Ваймс, за когото си ми казвал.
Лорд Ветинари винаги се наслаждаваше на спорадичните си разговори с Леонард. Човекът винаги се отнасяше към града, сякаш беше някакъв друг свят.
— Да.
— Надявам се, че си му внушил важността на задачата.
— Донякъде. Абсолютно съм му забранил да се заеме с нея. На два пъти.
Леонард кимна.
— Ах. Аз… мисля, че разбирам. Надявам се да проработи. — Той въздъхна. — Предполагам, че трябваше да го демонтирам, но… виждах ясно колко е завършено. Имах странното усещане, че просто сглобявам нещо, което вече съществува. Понякога се чудя откъде ми хрумна цялата идея. Изглеждаше… не знам… светотатство, струва ми се, да го разглобя. Би било като да разглобиш човек. Бисквитка?
— Да разглобиш човек понякога е необходимо — отвърна Лорд Ветинари.
— Това, разбира се, е въпрос на гледна точка — каза Леонард да Куирмски учтиво.
— Ти спомена светотатство. Обикновено това предполага някакви богове, нали така?
— Тази дума ли използвах? Не мога да си представя, че има бог на Исчезналите.
— Доста е трудно, да.
Патрицият се размърда неловко, посегна до себе си и измъкна някакъв предмет.
— Какво е това? — попита той.
— О, чудех се къде ли се е дянало — каза Леонард. — Това е модел на моята завъртаща-се-във-въздуха-машина.24
Лорд Ветинари побутна малкия ротор.
— Дали ще проработи?
— О, да — каза Леонард. Той въздъхна. — Ако можеш да намериш един мъж със силата на десет, който да върти дръжката с около хиляда оборота в минута.
Патрицият си отдъхна по начин, който едва тогава привлече леко вниманието към по-важния момент на напрежение.
— Ами… сега в този град има един човек с исчезналото. Използвал го е веднъж успешно и почти е успял втори път. Някой би ли могъл да е измислил исчезналото?
24
Сигурно е станало ясно, че макар че Леонард да Куирмски беше несъмнено най-великият технологичен гений на всички времена, той беше един вид Детритус, когато станеше дума да се измислят имена.