— Не. Аз съм гений.
Леонард го каза съвсем простичко. Беше констатация.
— Разбрах. Но след като веднъж е било измислено исчезналото, Леонард, колко голям гений е нужно да бъде човек, че да направи второ?
— Техниката за нарези на пушки изисква значителен финес, а запъващият механизъм, който плъзга куршума, е прецизно балансиран, и разбира се, краят на цевта трябва да е много… — Леонард срещна изражението на Патриция и сви рамене. — Трябва да е умен мъж.
— Този град е пълен с умни мъже — каза Патрицият. — И с джуджета. Умни мъже и джуджета, които бърникат разни работи.
— Толкова много съжалявам.
— Те никога не мислят.
— Наистина.
Лорд Ветинари се облегна назад и се вгледа в нощното небе.
— Те правят неща, като да отворят „Рибния Бар за Вкъщи“ на Трижди Късметлията на мястото на стария храм на Дагоновата Улица в нощта на Зимното слънцестоене, и то когато е пълнолуние.
— Това са те хората, за съжаление.
— Тъй и не разбрах какво е станало с господин Хонг.
— Горкият човек.
— После, ето ги и магьосниците. Ръч, ръч, ръчкат. Никога не помислят, преди да грабнат нишката от материята на реалността и да я дръпнат.
— Шокиращо.
— Алхимиците? Тяхната представа за граждански дълг е да се смесват неща, за да се види какво става после.
— Чувам трясъците дори и тук.
— И после, разбира се, после идва някой като теб…
— Аз наистина ужасно съжалявам.
Лорд Ветинари премяташе модела на летящата машина из пръстите си.
— Ти мечтаеш да летиш.
— О, да. Тогава хората ще са истински свободни. От въздуха граници не съществуват. Няма да е възможно да има повече война, защото небето е безкрайно. Колко щастливи бихме били, само ако можехме да летим.
Ветинари продължаваше да премята машината в ръцете си.
— Да, сигурно бихме били.
— Бях опитал с часовников механизъм, да ти кажа.
— Извинявай? Мислех си за нещо друго.
— Исках да кажа, часовников механизъм, който да захранва летящата ми машина. Но не стана.
— О!
— Съществува граница за силата на пружината, независимо колко здраво я навива човек.
— О, да. Да. И ти се надяваш, че ако навиеш пружината в едната посока, цялата й енергия ще се развие в другата. А понякога трябва да натегнеш пружината толкова силно, колкото ще удържи — каза Ветинари, — и да се молиш да не се скъса.
Изражението му се промени.
— О, боже…
— Моля? — каза Леонард.
— Той не удари стената. Може да съм стигнал твърде далече.
Детритус седеше и изпаряваше. Сега се чувстваше гладен — не за храна, а за неща, за които да мисли. С падането на температурата ефективността на мозъка му нарастваше още повече. Трябваше да направи нещо.
Той пресметна броя на тухлите в стената, първо по двойки, после по десетици и накрая по шестнайсетици. Числата се заформяха и вървяха през мозъка му в ужасено подчинение. Откри делението и умножението. Алгебрата беше изобретена и предложи интересно развлечение за минута-две. И тогава той усети как мъглата от числа се разнася, вдигна очи и видя искрящите, далечни планини на висшата математика.
Троловете произхождаха от високи, скалисти и най-вече студени места. Силициевите им мозъци бяха свикнали да работят на ниски температури. Но долу, в душните равнини, прословутата жега ги забавяше и ги правеше тъпи. Работата не беше в това, че само глупави тролове идват в града. Троловете, които решаваха да слязат в града често пъти бяха доста умни… но ставаха глупави.
Детритус минаваше за умствено недоразвит дори и за градските тролски стандарти. Но това беше просто защото мозъкът му беше естествено оптимизиран за температури, рядко стигани в Анкх-Морпорк дори и в най-студените зими…
Сега мозъкът му приближаваше идеалната си температура за работа. За нещастие, това беше съвсем близо до тролската оптимална точка на смъртта.
Част от мозъка му отдели малко мисъл върху това. Имаше висока вероятност за спасение. Това означаваше, че той ще трябва да си тръгне оттук. Това означаваше, че отново ще стане глупав, точно толкова сигурно, колкото 10–3(Me/Mp)?6?G–1/2N~10N. Най-добре да направи максималното тогава.
Той се върна обратно в света на числата, толкова сложни, че нямаха смисъл, а само преходна гледна точка. Освен това продължи със замръзването до смърт.
Диблър стигна до Гилдията на Касапите много скоро след Къди. Големите червени врати бяха отворени насила и един малък касапин седеше точно насред тях и си търкаше носа.
— Накъде тръгна?
— Натам.
А в главната зала на Гилдията баш касапинът Герхард Сок залиташе наоколо на кръгчета. Това беше, понеже ботушите на Къди се бяха забили в гърдите му. Джуджето висеше на престилката на човека като яхтсмен, носен от бурята, и въртеше насам-натам брадвата си пред лицето на Сок.