— Ах, ти, малък…
Мъжът грабна Къди за ризата и го изви нагоре.
Ръката на джуджето мръдна много бързо. Изскърца метал.
Мъж и джудже направиха интересна и абсолютно неподвижна жива картина за няколко секунди.
Къди беше вдигнат почти наравно с лицето на мъжа, така че го загледа с интерес, докато очите му започнаха да се насълзяват.
— Пусни ме — посъветва го. — Леко. Правя неволни мускулни движения, ако се сепна.
Мъжът направи каквото му се каза.
— А сега си свали палтото… добре… просто го подай насам… благодаря ти…
— Брадвата ти… — промълви мъжът.
— Брадвата? Брадвата? Моята брадва? — Къди погледна надолу. — Добре, добре, добре. Изобщо не знаех, че я държа там. Моята брадва. Е, това е нещо.
Мъжът се опитваше да стои на пръсти. Очите му се насълзяваха.
— Интересното в тази брадва — заобяснява Къди, — е, че това е брадва за мятане. Бях шампион три години поред в Копърхед. Можех да я извадя и да разцепя клонче на трийсет ярда разстояние за една секунда. Обърнат с гръб. А в онзи ден бях болен даже. Жлъчна криза.
Той отстъпи назад. Човекът с благодарност се свлече на колене.
Къди наметна палтото връз раменете на трола.
— Хайде, ставай. Хайде да те водим вкъщи.
Тролът се изправи с мъка на крака.
— Колко пръста ти показвам? — попита Къди.
Детритус се взря.
— Два и един? — предположи той.
— Става — каза Къди. — Като за начало.
Господин Чийз погледна през бара към Капитан Ваймс, който от един час не беше мръднал. „Кофата“ беше свикнала на сериозни пиячи, които се наливаха без удоволствие, но с един вид целеустременост никога повече да не видят трезвеността. Това обаче беше нещо ново. Това беше обезпокояващо. Той не искаше някой да умре в ръцете му.
В бара нямаше никой друг. Той окачи престилката си на един пирон и се забърза навън към Наблюдателницата, почти сблъсквайки се с Керът и Ангуа на входа.
— О, радвам се, че си ти, Ефрейтор Керът. Най-добре да дойдеш. Капитан Ваймс…
— Какво се е случило с него?
— Не знам. Изпи ужасно много.
— Аз пък си мислех, че го е отказал!
— Аз мисля — предпазливо каза господин Чийз, — че случаят вече не е такъв.
Сцена, някъде близо до Каменната Уличка:
— Къде отиваме?
— Ще намеря някой, който да те погледне.
— Не искам лекар на джуджета!
— Тук горе трябва да има някой, който знае как да плесне малко бързо съхнещ цимент върху теб или каквото правиш там. Трябва ли да капеш така?
— Н’нам. Никога не съм се разкапвал преди, ’де сме?
— Н’нам. Никога не съм идвал тук.
Районът беше откъм ветровитата страна на дворовете за добитъка и зоната на кланицата. Това означаваше, че тя се избягва като място за живеене от всички, с изключение на троловете, за които органичните миризми бяха почти толкова съществени и забележими, колкото миризмата на гранит би била за хората. Старият виц разказваше: „Троловете живеят до обора с добитъка? Ами зловонието? О, говедата нямат нищо против…“
Което беше тъпо. Троловете не миришеха, освен за други тролове.
Постройките тук имаха по-плочест вид. Били са построени за хора, но са били пригодени от тролове, което най-общо означаваше, че вратите са били избити по-широки, а прозорците са били зазидани. Още беше ден. Не се виждаха никакви тролове.
— Ух — каза Детритус.
— Хайде, големи момко — подкани го Къди, като побутваше Детритус напред, както влекачът бута танкер.
— Волнонаемен Полицай Къди?
— Да.
— Ти си джудже. Това е Каменната Улица. А те намерят тук, а здравата си загазил.
— Ние сме градски стражи.
— Хризопрас, той и копролит не дава за тези работи.
Къди се огледа.
— А бе вие какво използвате за лекар, все пак?
Едно тролско лице се показа на вратата. И още едно. И още едно.
Това, което Къди беше сметнал за купчина чакъл, се оказа, че е трол.
Внезапно, навсякъде се оказа, че е пълно с тролове.
Аз съм страж, помисли си Къди. Така каза Сержант Колън. Престани да бъдеш джудже и започни да бъдеш Страж. Ето какво съм аз. Не джудже. Нощен Страж. Те ми дадоха значка, под формата на щит. Градски Страж, това съм аз. Нося значка.
Де да беше малко по-голяма.
Ваймс седеше тихо на една маса в ъгъла на „Кофата“. Пред него имаше някакви парчета хартия и шепа метални предмети, но той си гледаше юмрука. Лежеше на масата, стиснат така яко, че кокалчетата му бяха побелели.
— Капитан Ваймс?
Керът размаха ръка пред очите му. Отговор не последва.
— Колко е изпил?
— Две малки уискита, това е всичко.
— Това не би трябвало да го докара до такова състояние, дори и на празен стомах.