— О, не — каза Сержант Колън. — Той обеща, че повече няма да го докосва! Вижте, изпил е цяла бутилка!
— Какво е това? От Беърхагъровото ли? — попита Ноби.
— Не бих казал, той още диша. Хайде, помогни ми да го вдигнем.
Нощната Стража се скупчи наоколо. Керът беше стоварил Капитан Ваймс на един стол насред Наблюдателницата.
Ангуа извади бутилката и погледна етикета.
— „Истинската автентична влажна планинска роса на Диблър, С.С.П.Г.“ — прочете тя. — Той ще умре! Тук пише: „Доказателство сто и петдесет процента“!
— Ами, това е просто рекламата на стария Диблър — прихна Ноби. — Никакво доказателство няма. Само косвени улики.
— Защо му я няма сабята? — попита Ангуа.
Ваймс отвори очи. Първото нещо, което видя, беше загриженото лице на Ноби.
— Аааргх! Сабя? Сдай я! Уураа!
— Какво? — каза Колън.
— Нема веч’ Страш! Всичко свърш…
— Мисля, че е малко пиян — напомни Керът.
— Пиян? Ас не пиян! Не би съ осмелил дъ ми ка’йш, че съм пиян, ’ко бех трсс’вен!
— Донесете му малко кафе — предложи Ангуа.
— Мисля, че нашето кафе няма да свърши работа за него — каза Колън. — Ноби, изтичай до Дебелата Сали на Пристегнатата Улица и вземи една кана от онова, тяхното специално Клачианско нещо. Да не е метална, обаче, да не забравиш.
Ваймс примигваше, докато го придвижиха до един стол.
— Всичко отиде. Бум! Бам!
— Лейди Сибил наистина ще побеснее — притесни се Ноби. — Знаете, той обеща, че ще престане.
— Капитан Ваймс? — каза Керът.
— Мм?
— Колко пръста съм вдигнал?
— Мм?
— Колко ръце тогава?
— Чет’р?
— Господ да ме убие, от години не съм го виждал в такова състояние — промърмори Колън. — Ето, нека опитам нещо. Искаш ли да пийнеш още едно, капитане?
— Той определено не се нуждае от…
— Млъквай, знам какво правя. Още едно малко. Капитан Ваймс?
— Мм?
— Никога не съм го виждал да не може да каже високо ясно „да!“ — каза Колън, като се изправи. — Мисля, че най-добре да го качим в стаята му.
— Аз ще го заведа, горкичкия.
Керът вдигна Ваймс с лекота и го преметна през рамо.
— Противно ми е да го гледам така — каза Ангуа, като го последва в коридора и нагоре по стълбите.
— Той пие само когато е потиснат.
— Защо се потиска?
— Понякога е, защото не е пил.
Къщата в Двора на Псевдополис първоначално е била фамилна резиденция на рода Рамкин. Сега първият етаж се заемаше от стражите на ad hoc основа. Керът имаше стая. Ноби последователно сменяше стаите, четири до момента, като се изнасяше, когато му станеше трудно да открие пода. И Ваймс имаше стая.
Кажи-речи. Трудно беше да се каже. Дори и затворникът в килията успява да отбележи личността си някъде по нея, но Ангуа никога не беше виждала такава необитавана стая.
— Тук ли живее? Боже мили.
— Ти какво очакваше?
— Не знам. Нещо. Каквото и да е. А не нищо.
Имаше мрачен железен креват. Пружините и матракът така бяха хлътнали, че образуваха един вид калъп, който принуждаваше всеки, който влезе в него, незабавно да се сгъне в спящо положение. Имаше умивалник, под счупено огледало. На умивалника имаше бръснач, внимателно насочен по посока на Центъра, защото Ваймс споделяше народното вярване, че това го държи наточен. Имаше кафяв дървен стол с изтърбушено плетено седалище. И малък сандък в долния край на кревата.
И това беше всичко.
— Поне килим — каза Ангуа. — Картина на стената. Нещо.
Керът настани Ваймс върху леглото, където той хлътна несъзнателно в калъпа.
— Ти нямаш ли нещо в твоята стая? — попита Ангуа.
— Да. Имам гравирана схема на шахта №5 у дома. Много интересен пласт. Помогнах да я изкопаят. И малко книги и неща. Капитан Ваймс всъщност не е домошар човек.
— Но тук няма дори свещ!
— Той си намира пътя до леглото по памет, така казва.
— Или украшение, или каквото и да е.
— Под леглото му има парче картон — сети се Керът. — Спомням си, че бях с него на Филигранната Улица, когато го намери. Каза: „В това има едномесечни подметки, ако мога правилно да преценя“. Много се зарадва.
— Дори ботуши ли не може да си позволи?
— Не бих казал. Знам, че Лейди Сибил му е предложила да му купи всички нови ботуши, които си поиска, а той малко се е обидил. Май се опитва да ги направи по-трайни.
— Но ти можеш да си купиш ботуши, а получаваш по-малко от него. И изпращаш пари вкъщи. Сигурно ги изпива всичките, идиотът.
— Не мисля така. Мислех, че не е близвал от месеци. Лейди Сибил го приучи към пурите.
Ваймс изхърка силно.
— Как можеш да се възхищаваш на такъв човек? — попита Ангуа.
— Той е разкошен човек.
Ангуа повдигна с крак капака на дървения сандък.