— За Капитан Куирк е — промърмори сержантът.
— Той все трябва да е направил нещо — повтори Ноби.
Повтаряше възгледа на Патриция за престъплението и наказанието. Ако има престъпление, трябва да има и наказание. Ако конкретният престъпник е въвлечен в процеса на наказанието, това е щастлива случайност, но ако не, тогава който и да е друг престъпник би свършил работа, и тъй като всеки без съмнение е виновен за нещо, нетният резултат беше, че, в най-общ смисъл, справедливостта е въздадена.
— Гадна работа става с този Коулфейс — каза Колън. — Дясната ръка на Хризопрас.
— Да, но той не би могъл да убие Пр’роден — подхвана Керът. — Ами просякинята?
Ваймс седеше и гледаше в пода.
— Ти какво мислиш, капитане? — попита Керът.
Ваймс сви рамене.
— Кой го е грижа?
— Ами, теб. Винаги те е грижа. Не можем да оставим дори някой като…
— Чуйте ме — каза Ваймс тихо. — Да предположим, че открием кой е убил джуджето и клоуна? Или момичето. Това няма да промени нищо. Всичко е загнило, така или иначе.
— Кое, капитане? — попита Колън.
— Всичко. Все едно да опиташ да изпразниш кладенец със сито. Нека Убийците се опитат да го разрешат. Или крадците. После може да опита и с плъховете. Защо не? Ние не сме хората за това. Трябваше просто да си седим, да си бием звънците и да викаме: „Всичко е наред!“
— Но не всичко е наред, капитане — напомни Керът.
— Е и какво от това? Кога изобщо това е имало някакво значение?
— О, боже — измънка Ангуа под сурдинка. — Мисля, че ти май му даде твърде много от онова кафе…
Ваймс говореше:
— Утре се пенсионирам от Стражата. Двайсет и пет години по улиците…
Ноби започна нервно да се хили и спря, щом сержантът, без наглед да сменя положението си, сграбчи едната от ръцете му и я изви леко, но многозначително зад гърба.
— … и каква полза от всичко това? Какво добро съм сторил? Просто износих много чифтове ботуши. В Анкх-Морпорк няма място за полицаи! Някой да го е грижа кое е добро и кое зло? Убийци и крадци, тролове и джуджета! Може и един скапан крал да му сложат, та да се приключи с всичко!
Останалите от Нощната Стража стояха, забили поглед в краката си, в нямо смущение. После Керът каза:
— По-добре е да запалиш свещ, отколкото да проклинаш тъмнината, капитане. Така разправят.
— Какво? — Внезапната ярост на Ваймс беше като гръм. — Кой го разправя? Кога изобщо това е било вярно? Никога! Нещото, което хората без сила казват, за да изглежда всичко по-малко ужасно, но са само думи, това никога нищо не променя…
Някой потропа на вратата.
— Това трябва да е Куирк — каза Ваймс. — Ще трябва да си сдадете оръжието. Нощната Стража временно се разпуска. Не можем да допуснем полицаи да търчат напред-назад и да объркват нещата, нали така? Отвори вратата, Керът.
— Но…
— Това беше заповед. Може и да не ставам за нищо друго, но мога, по дяволите, да ти наредя да отвориш вратата, така че, отвори вратата!
Куирк се придружаваше от половин дузина членове на Дневната Стража. Имаха арбалети. В знак на уважение към факта, че вършат малко неприятна задача, касаеща техни другари по служба, те държаха оръжието си насочено леко надолу. В знак на уважение към факта, че не бяха проклети тъпаци, те бяха откачили предпазителите.
Куирк всъщност не беше лош човек. Липсваше му въображението. Той се занимаваше по-скоро с онези генерализирани долнопробни неприятности, които леко очернят душата на всички, които влизат в контакт с тях.26
Много хора са заети с работа, която не им пасва много, но си има начини за реагиране на ситуацията. Понякога те са объркани и мили, понякога са Куирк. Той се справяше, като си помагаше с максимата: няма значение дали си прав или не, стига да си недвусмислен. Като цяло, в Анкх-Морпорк не съществуваха истински расови предразсъдъци — когато имаш джуджета и тролове, някакъв си различен цвят на кожата у останалите човешки същества не е голям проблем. Но Куирк беше от онези хора, за които е естествено да произнасят думата „негро“ с двойно ударение на О-то.
Имаше шапка с пера.
— Влезте, влезте — покани ги Ваймс. — Не, че правехме нещо.
— Капитан Ваймс…
— Всичко е наред. Ние знаем. Дайте му оръжието си, момчета. Това е заповед, Керът. Една официална зачислена сабя, едно копие или алебарда, една полицейска палка или жезъл, един арбалет. Това е, нали така, Сержант Колън?
— Дассър.
Керът се поколеба само за миг.
— О, добре. Моята официална сабя е на закачалката.
— Каква е тази на колана ти?
Керът нищо не каза. Обаче леко промени стойката си. Бицепсите му се издуха под кожата на якето.