— Официална сабя. Така — потвърди Куирк. Той се обърна. Беше от онези хора, които биха се отвратили от нападение върху силата, но би се нахвърлил върху слабостта без капка милост. — Къде е пясъкосмукачът? — попита той. — И скалата?
— А — каза Ваймс, — имате предвид онези представители на нашите мъдри събратя по раса, които избраха да свържат съдбите си с хората от този град?
— Имам предвид джуджето и трола.
— Нямам ни най-малка представа — весело сподели Ваймс.
На Ангуа й се стори, че той отново е пиян, ако хората можеха да се напиват от отчаяние.
— Не знаем, сър — отвърна Колън. — Цял ден не сме ги виждали.
— Вероятно се бият на Каменната Улица с останалите си събратя — изсумтя Куирк. — Не можеш да им имаш вяра на хора от този вид. Би трябвало да знаете това.
На Ангуа й се стори също така, че макар думи като „дребосък“ и „пясъкосмукач“ да бяха обидни, те бяха същински термини на универсалното братство, сравнени с думи като „хора от този вид“ в устата на мъже като Куирк. За свой най-голям ужас тя усети погледа си да се фиксира върху вратната му вена.
— Да се бият ли? — учуди се Керът. — Защо?
Куирк сви рамене.
— Кой знае?
— Нека помисля — започна Ваймс. — Това може да има нещо общо с неоснователното арестуване. Може да има нещо общо с някои от по-неспокойните джуджета, които се нуждаят просто от някакво извинение, за да се втурнат срещу троловете. Вие какво мислите, Куирк?
— Аз не мисля, Ваймс.
— Браво. Точно от такъв вид хора има нужда градът. — Ваймс се изправи. — Аз ще тръгвам тогава. Ще ви видя всички утре. Ако има утре.
Вратата се затръшна след него.
Тази зала беше огромна. Беше с размера на градски площад, с колони на всеки няколко метра, да поддържат покрива. Тунели тръгваха от нея във всяка посока и на различни височини по стените. От много от тях се процеждаше вода, от малки изворчета и подводни потоци.
Това беше проблемът. Пластът течаща вода над каменния под на залата беше отмил следите от стъпките.
Един много голям тунел, почти задръстен от боклуци и тиня, отвеждаше към нещо, за което Къди беше почти сигурен, че е посоката към устието.
Беше почти приятно. Нямаше мирис, освен този на влажна, подкаменна плесенясалост. И беше хладно.
— Виждал съм големи зали на джуджета в планините — каза Къди, — но трябва да призная, че това е нещо различно.
Гласът му отекна напред-назад из залата.
— О, да — съгласи се Детритус, — трябва да е нещо различно, защото това не е зала на джуджета в планината.
— Виждаш ли някакъв път нагоре?
— Не.
— Може да сме минали и една дузина пътища към повърхността, и да не сме разбрали.
— Да. Това е заплетен проблем.
— Детритус?
— Да?
— Знаеш ли, че отново ставаш по-умен, тук долу на студа?
— Наистина ли?
— Не можеш ли да го използваш и да измислиш начин да излезем навън?
— Да копаем? — предложи тролът.
Тук-там в тунелите имаше изпопадали блокове. Не много — мястото е било построено добре…
— Цък. Нямаме лопата.
Детритус кимна.
— Дай ми нагръдника си.
Той го подпря на стената. Юмрукът му се заби няколко пъти в него. Върна го на джуджето. Беше, кажи-речи, с формата на лопата.
— Пътят нагоре е дълъг — каза Къди със съмнение.
— Но знаем посоката. Изборът е или това, или да останем тук долу и да ядеш плъхове до края на живота си.
Къди се поколеба. Идеята имаше определена привлекателност…
— Без кетчуп — добави Детритус.
— Струва ми се, че видях един паднал камък ей там, малко по-назад.
Капитан Куирк огледа стаята на Нощната Стража с вида на някой, който прави услуга на пейзажа, като му хвърля един поглед.
— Хубаво място е туй. Мисля, че ще се преместим тук. По-добро е от квартирата до Двореца.
— Но ние сме тук — напомни Сержант Колън.
— Вие просто ще трябва да се разкарате.
Хвърли поглед към Ангуа. Втренченият й взор му лазеше по нервите.
— Ще има и някои промени — добави той.
Зад него вратата изскърца и се отвори. Едно малко, миризливо куче влезе с накуцване.
— Но Лорд Ветинари не е казал кой ще командва Нощната Стража — каза Керът.
— О, да? На мен ми се струва, че едва ли ще е някой от вас, глупаци, а? Струва ми се, че е много вероятно Стражите да бъдат обединени. Струва ми се, че на това място има твърде много немарливост. Струва ми се, че изметта е малко в повечко тук.
Той отново хвърли поглед към Ангуа. Начинът, по който тя го гледаше, го смущаваше.
— Струва ми се… — Куирк започна отново, и тогава забеляза кучето. — Погледни това! Кучета в Наблюдателницата!
Той ритна силно Гаспод и се ухили, щом кучето избяга със скимтене под масата.