— Ами Летис Нибс, просякинчето? — каза Ангуа. — Не я е убил никакъв трол. Или клоунът.
— Трябва да виждаш цялостната картина — обясни Куирк.
— Господин Капитан — изрече нисък глас изпод масата, доловим на съзнателно ниво само от Ангуа, — сърби те задникът крастав.
— И каква е тази картина? — попита Сержант Колън.
— Трябва да се мисли в рамките на целия град — каза Куирк.
Той се размърда неудобно.
— Наистина крастав — каза подмасовият глас.
— Добре ли сте, Капитан Куирк? — попита Ангуа.
Капитанът се сгърчи.
— Боц, боц, боц…
— Искам да кажа, някои неща са важни, други не са — измънка Куирк. — Аааргх!
— Извинете?
— Боц.
— Не мога да вися цял ден да ви говоря тук. Ти. Докладвай. Ми. Утре следобед…
— Боц, боц, боц…
— Кръъъгом!
Дневната Стража се омете навън, като Куирк подскачаше и се гърчеше — както изглежда, нещо го мъчеше отзад.
— Честна дума, той като че бързаше да се разкара — каза Керът.
— Да — съгласи се Ангуа. — Не разбирам защо.
Те се спогледаха.
— Това ли е всичко? — попита Керът. — Няма вече Нощна Стража?
По принцип в библиотеката на Невидимия Университет е много тихо. Чува се може би шумоленето на стъпки, докато магьосниците бродят между рафтовете, спорадичната суха кашлица обезпокоява академичната тишина, както и от време на време предсмъртният писък, когато някой непредпазлив студент забрави да се отнесе към някоя стара магическа книга с вниманието, което тя заслужава.
Погледнете орангутаните.
Във всички светове, удостоени с тяхното присъствие, се подозира, че те могат да говорят, но предпочитат да не го правят, да не би хората да ги накарат да работят, най-вероятно в телевизионната индустрия. Всъщност те могат да говорят. Само дето говорят на Орангутански. Хората могат да слушат само на езика на Удивлението.
Библиотекарят на Невидимия Университет едностранно беше решил да подпомогне взаимното разбиране, като направи Орангутанско — Човешки Речник. От три месеца работеше върху него.
Не беше лесно. Беше стигнал едва до „Уук“.27
Той беше долу в Купчините, където беше хладно.
И изведнъж някой запя.
Той измъкна химикалката от пръстите на долната си лапа и заслуша.
Някой човек би решил, че не може да повярва на ушите си. Орангутаните са по-разумни. Ако не можеш да повярваш на своите собствени уши, то на чии тогава ще можеш?
Някой пееше под земята. Или се опитваше да пее.
Хтоничните гласове звучаха горе-долу така:
— Злот, золт, Злот, Лзот…
— Слушай, бе… трол! Това е възможно най-простата песен. Виж, ето така: „Злато, злато, злато, злато“?
— Злато, злато, злато, злато…
— Не! Това е вторият стих!
Носеше се и ритмичният звук от разкопаването на пръст и от местенето на чакъл.
Библиотекарят обмисли нещата известно време. Значи… джудже и трол. Предпочиташе и двата вида пред хората. Поради една причина — никой от тях не беше от запалените читатели. Библиотекарят, разбира се, одобряваше много четенето по принцип, но конкретните читатели му лазеха по нервите. Имаше нещо, ами, светотатствено, в начина, по който те непрекъснато сваляха книги от рафтовете и износваха думите като ги четат. Той харесваше хора, които обичат и уважават книгите, а най-добрият начин да се прави това, по мнението на Библиотекаря, беше да ги оставиш по рафтовете, където Природата е отсъдила да си бъдат.
Приглушените гласове май се приближаваха.
— Злато, злато, злато…
— Сега пееш припева!
От друга страна, имаше си подходящ начин да влезеш в библиотека.
Той се приближи, поклащайки се, до лавиците и избра творческия труд на Хамтюлип „Как Дъ Съ Убиват Несекомии“. Всичките 2 000 страници.
На Ваймс му беше някак леко на душата, докато вървеше по Скуун Авеню. Той усещаше, че има и един друг, вътрешен Ваймс, който му проглушаваше ушите. Не му обръщаше внимание.
Не можеше да си истински полицай в Анкх-Морпорк и да останеш с всичкия си. Трябваше да внимаваш. А да внимаваш в Анкх-Морпорк беше като да отвориш консерва с месо насред училище за пирани.
Всеки се справяше по свой си начин. Колън никога не мислеше за това, Ноби не се притесняваше, а новите, пък, те не бяха от достатъчно дълго, че да се износят, а Керът… той просто беше самият себе си.
Стотици хора умираха всеки ден в града, често пъти от самоубийство. Какво значение имаха още няколко?
Ваймс отвътре заблъска по стените.
Пред вилата на Рамкинови имаше известен брой карети, а мястото изглеждаше пренаселено от най-различни женски роднини и Взаимозаменяеми Еми. Те печаха неща и лъскаха неща. Ваймс премина през мястото, кажи-речи незабелязан.
27
Което може да означава… ами… значенията включват: „Моля да ме извините, вие висите на моята гумена халка, много ви благодаря“, „Това за вас може да е просто една жизненоважна биомаса, която окислява планетата, но за мен е дом“ и „Сигурен съм, че само преди миг тук имаше дъждовна гора“.