— Ууук.
— Той казва, че си излязъл през пода.
— Това не е причина да ме удря по главата.
— Някои от нещата, които излизат от пода на Невидимия Университет, нямат дори и глава — напомни Керът.
— Ууук!
— Или пък имат стотици. Защо сте копали там долу?
— Не сме копали долу. Копаехме нагоре…
Керът седна и заслуша. Прекъсна ги само два пъти.
— Стрелял е в теб?
— Пет пъти — потвърди Детритус щастливо. — Трябва да докладвам щети по нагръдника, но не и по задната част на бронята, дължащи се на това, че за щастие тялото ми застана на пътя и спести ценно градско имущество на стойност три долара.
Керът слуша още малко.
— Клоаки? — каза той най-накрая.
— Като целия град е, под земята. Видяхме корони и разни други неща, издълбани по стените.
Очите на Керът заблестяха.
— Това означава, че трябва да са още от времето, когато сме имали крале! И после, когато непрекъснато сме престроявали града, сме забравили, че те са там долу…
— Хм. Това не е всичко, което е долу — каза Къди. — Ние… открихме нещо.
— О?
— Нещо лошо.
— Хич няма да ти хареса — изсумтя Детритус. — Лошо, лошо, лошо. Че и по-лошо.
— Помислихме, че ще е най-добре да го оставим там — обясни Къди, — поради това, че е Доказателство. Но ти трябва да го видиш.
— Ще разстрои всичко — добави тролът, като и той се разгорещи.
— Какво беше то?
— Ако ти кажем, ти ще речеш, глупави етноси, вие ме майтапите — поколеба се Детритус.
— Така че най-добре да дойдете да видите — заключи Къди.
Сержант Колън погледна към останалата част от Стражата.
— Всички ли? — попита той нервно. — Ъ. Не трябва ли двама старши полицаи да останат тук горе? В случай, че стане нещо?
— Тук горе ли? — отвърна Ангуа язвително. — Или в случай, че стане нещо там долу?
— Аз отивам с Волнонаемен Полицай Къди и Волнонаемен Полицай Детритус — отсече Керът. — Мисля, че няма нужда да идва никой друг.
— Но може да е опасно! — възкликна Ангуа.
— Ако открия кой е стрелял по Стражите — каза Керът, — ще бъде.
Самюел Ваймс посегна с големия пръст на крака си и пусна топлия кран.
На вратата се почука почтително и Уиликинс влезе вътре.
— Господинът ще иска ли нещо?
Ваймс помисли.
— Лейди Рамкин каза, че не бихте искали никакъв алкохол — добави Уиликинс, сякаш му четеше мислите.
— Така ли?
— Категорично, сър. Но тук имам една много хубава пура.
Той трепна, когато Ваймс отхапа края й и го изплю през ваната, но извади отнякъде кибрит и му я запали.
— Благодаря ти, Уиликинс. Как ти е малкото име?
— Малко име ли, сър?
— Искам да кажа, как ти викат хората, когато те опознаят?
— Уиликинс, сър.
— О, Добре, тогава. Хубаво. Можеш да си вървиш, Уиликинс.
— Да, сър.
Ваймс се отпусна в топлата вода. Вътрешният глас още беше там някъде, но той се опита да не му обръща внимание. По това време, казваше му той, щеше да минаваш по Улицата на Малките Богове, точно покрай парчето стара градска стена, където можеше да спреш, да свиеш една цигарка и да я изпушиш на вятъра…
За да го удави, той запя с цяло гърло.
Хлътналите канали под града кънтяха от човешки и близки до човешките гласове за пръв път от хилядолетия.
— Хей-хо…
— … хей-хо…
— Ууук уук уук уук уук…
— Всички вие глупаци!
— Нищо не мога да направя. Това е от моята почти джуджешка кръв. Ние просто обичаме да пеем под земята. Идва ни отвътре.
— Добре, но той защо пее? Той човекоподобно.
— Той е човек от по-общ тип.
Бяха донесли фенери. Сенки подскачаха сред колоните в голямата пещера и пробягваха по коридорите. Каквито и да бяха спотайващите се опасности, Керът не беше на себе си от радостта на откритието.
— Удивително! Виа Клоака се споменава в една стара книга, която четох, но всички са мислили, че е изгубена улица! Превъзходна изработка. Имали сте късмет, че реката е толкова пресъхнала. Изглежда, сякаш обикновено се пълни с вода.
— И аз това казах — съгласи се Къди.
Той предпазливо хвърли поглед към танцуващите сенки, които образуваха странни и обезпокоителни фигури на далечната стена — странни двуноги животни, страховити подземни неща…
Керът въздъхна.
— Престани да рисуваш сенки, Детритус.
— Ууук.
— Какво казал той?
— „Направи Деформирания Заек, той ми е любимият“ — преведе Керът.
Плъхове шумоляха в тъмнината. Къди се огледа. Не спираше да си представя фигури, там отзад, надзъртащи по някаква тръба…
Последваха обезпокоителни няколко мига, когато той изгуби от погледа си следите по мокрия камък, но отново ги улови близо до една обвита в плесен стена. И тогава се появи конкретната тръба. Той беше отбелязал резка върху камъка.