— Не е далече.
Подаде факлата на Керът, който изчезна. Те чуха стъпките му в калта, а после подсвирване от изненада, накрая тишина за известно време.
Керът се появи отново.
— Олеле… Вие двамата знаете ли кой е това?
— Прилича на… — започна Къди.
— Прилича на неприятности — довърши Керът.
— Виждаш ли защо не го качихме горе с нас? — каза Къди. — Да носиш труп на човек по улиците точно сега не би било добра идея, си рекох. Особено този труп.
— И аз си помислих част от това — осмели се да каже Детритус.
— Точно така. Браво, момчета. Мисля, че е най-добре… да го оставим за момента и по-късно да се върнем с чувал. И… не казвайте на никого.
— С изключение на сержанта и на всички — реши Къди.
— Не… дори и на тях не. Ще направи всички много… нервни.
— Както кажеш, Ефрейтор Керът.
— Тук си имаме работа с болно съзнание, момчета.
Подземна светлина озари Къди.
— А, ти подозираш Ефрейтор Нобс, сър?
— Това е по-лошо. Хайде, да се качваме обратно. — Той погледна назад към голямата, препречена с колона пещера. — Някаква идея къде сме, Къди?
— Може да е под Двореца, сър.
— И аз така си помислих. Разбира се, тунелите вървят навсякъде…
Разтревоженият влак на мисълта на Керът се заклатушка по някаква далечна релса.
В канала имаше вода, дори и в тази суша. Извори се втичаха в него, или пък вода се процеждаше отгоре. Навсякъде капеше и плискаше вода. И хладен, хладен въздух.
Би било почти приятно, ако не беше тъжният, превит на две труп на някой, който абсолютно приличаше на Бино, клоуна.
Ваймс се избърса. Уиликинс беше оставил и халат с брокат по ръкавите. Той го облече и излезе в съблекалнята.
Това беше още едно ново нещо. Богатите имаха дори стаи, в които да се събличат и обличат, и дрехи, които да носят, докато влязат в стаите, където да се облекат.
Бяха оставени чисти дрехи за него. За тази вечер беше нещо крещящо в червено и жълто…
… по това време щеше да обхожда Сиропения Минен Път…
… и шапка. С перо на нея.
Ваймс се облече, че дори си сложи и шапката. Изглеждаше съвсем нормален и сдържан, докато не станеше ясно, че избягва да срещне собствения си поглед в огледалото.
Стражата седеше около голямата маса в общото помещение и в дълбок мрак. Бяха освободени от работа. Никога по-рано не им се беше случвало да са освободени от работа.
— Какво ще кажете да изкараме една игра на карти? — каза Ноби бодро.
Той измъкна мазно тесте някъде от противните дълбини на униформата си.
— Вчера вече обра надниците на всички — отвърна Сержант Колън.
— Е, значи сега е шансът да си ги върнете.
— Ъхъ, ама ти държеше пет краля в ръката си, Ноби.
Ноби разбърка картите.
— Смешна работа, навсякъде има крале, като погледнеш.
— Сигурно има, ако си погледнеш в ръкава.
— Не, искам да кажа, в Анкх има Кралски Път, и в картите, и получаваме Кралски Шилинг, когато постъпваме — обясни Ноби. — Навсякъде имаме крале, с изключение на онзи златен трон в Двореца. Да ви кажа… нямаше да ги има всичките тези неприятности наоколо, ако имахме крал.
Керът гледаше в тавана, веждите му сключени съсредоточено. Детритус броеше на пръсти.
— О, да! — заяде се Сержант Колън. — Бирата щеше да е по едно пени халбата, дърветата щяха да цъфнат отново. О, да, бе. Всеки път, когато някой си удари пръста на крака в този град, се оказва, че това нямало да се случи, ако сме си имали крал. Ваймс ще ти даде да се разбереш, ако те чуе да говориш така.
— Хората биха слушали краля, обаче.
— Ваймс би казал, че точно в това е проблемът — напомни Колън. — Това е като думите му за използването на магия. Такива неща го ядосват.
— Как на първо място се намира крал? — попита Детритус.
— Някой разрязва камък с трион — каза Колън.
— Ха! Антисиликонизъм!
— Не, някой вади сабя от камък — възрази Ноби.
— Как е знаел, че е вътре, обаче? — настоя Колън.
— Тя… тя е стърчала навън, не беше ли така?
— Където всеки би могъл да я вземе? В този град?
— Само законният крал би могъл да го направи, ясно.
— О, добре. Разбирам. О, да. Значи казваш, че някой е решил кой е законният крал, още преди той да я е измъкнал? На мен ми звучи като нагласена работа. Може би някой е имал фалшив кух камък и някое джудже, дето виси на другия край вътре с клещи, докато не се появи исканото момче…
Една муха подскача известно време по стъклото на прозореца, после закръжи из стаята и кацна на една греда, където мързеливо хвърлената брадва на Къди я разряза на две.
— Ти нямаш душа, Фред — укори го Ноби. — Нямам нищо против да съм рицар в бляскави доспехи. Ето това прави кралят, ако си му полезен. Прави те рицар.