— Нощен страж в противна вехта броня е твоето абсолютно metier29 — каза Колън, който гордо се огледа, за да види дали някой не е забелязал наклоненото нещо над е-то. — Цък, чакай си колкото щеш да изпитвам уважение към някакъв си хапльо, само защото ей сега бил измъкнал сабя от камък. Това не те прави крал. Виж, някой, който може да забие сабя в камък… такъв човек, е, той вече е крал.
— Такъв човек ще е ас №1 — каза Ноби.
Ангуа се прозя.
— Звън-звън звън-звън…
— Какво по дяволите е това? — попита Колън.
Столът на Керът тупна напред. Той порови из джоба си и извади кадифена торбичка, която изсипа на масата. От нея се изплъзна златен диск, около три инча в диаметър. Когато натисна едно копче отстрани, той се отвори като черупка на мида.
Освободените от работа Стражи се взряха в него.
— Часовник ли е? — попита Ангуа.
— Ръчен часовник.
— Много е голям.
— Това е заради часовниковия механизъм. Трябва да има място за всичките колелца. Малките часовници имат само онези времеви демончета в тях и не са трайни и, както и да е, показват развалено време…
— Звън-звънн звън-звън, звън-звънче звън звън…
— И свири мелодийка! — каза Ангуа.
— На всеки час. Част от часовниковия механизъм.
— Звън. Звън. Звън.
— И после удря часовете.
— Значи изостава — отсъди Сержант Колън. — Всички останали просто удрят, няма как да ги пропуснеш.
— Братовчед ми Йорген прави такива — каза Къди. — Показват по-добро време от демоните или водните часовници, или от свещите. Или от онези големите, с махалата.
— Има пружина и колелца — обясни Керът.
— Важното нещо — започна Къди, като извади леща някъде от брадата си и внимателно разгледа часовника, — е едно малко въртящо се, кажи го де, дето спира колелцата да вървят много бързо.
— Как знае, че вървят много бързо? — попита Ангуа.
— Вградено е, един вид. Аз самият много не го разбирам. Какъв е този надпис тук…
Той го прочете на глас.
— „Да те държи на Стража от, Старите ти Другари в Нощната Стража“?
— Това е игра на думи — подсказа Керът.
Последва дълга, смутена тишина.
— Хм. Дадох по няколко долара за всеки от вас, новите — добави той, като се изчерви. — Искам да кажа… можете да ми ги върнете, когато искате. Ако искате. Искам да кажа… вие няма начин да не сте приятели. След като веднъж вече го познавате.
Останалите Стражи размениха погледи.
Той би могъл да поведе армии, помисли си Ангуа. Наистина би могъл. Някои хора са вдъхновявали цели държави към велики дела заради силата на мечтите си. Той също би могъл. Не защото мечтае за маршируващи орди или за световно господство, или пък за империя на хиляди години. Само защото си мисли, че всеки един наистина дълбоко в себе си е почтен и ще живее просто чудесно, само ако направи едно малко усилие, и той вярва толкова силно в това, че то гори като пламък, който е по-голям от самия него. Той има мечта и ние всички сме част от нея, така че тя оформя света около него. И странното е, че никой не иска да го разочарова. Би било като да ритнеш най-голямото кученце във вселената. Това е един вид магия.
— Позлатата се изтърква — промърмори Къди. — Но е хубав часовник — бързо добави той.
— Надявах се, че тази вечер ще можем да му го дадем. И да излезем всички… да пийнем… по едно…
— Не е добра идея — каза Ангуа.
— Остави за утре — посъветва го Колън. — Ще направим почетен ескорт на сватбата. Това е традиция. Всеки си вдига сабята и образуваме един вид дъга.
— За всички имаме само една сабя — мрачно напомни Керът.
Всички забиха поглед в земята.
— Не е честно — подхвана Ангуа. — Не ме е грижа кой какво е откраднал от Убийците, но той беше прав, че се опита да разбере кой е убил господин Хемърхок. И никого не го е грижа за Летис Нибс.
— Аз искам да открия кой стреля по мен — вметна Детритус.
— Не мога да проумея защо някой ще е толкова тъп, че да краде от Убийците — промълви Керът. — Така каза Капитан Ваймс. Той каза, че трябва да си глупак да си помислиш да се промъкнеш на това място.
Те отново се вгледаха в пода.
— Като клоун или шут ли? — попита Детритус.
— Детритус, той нямаше предвид Глупак с шапка и звънци — обясни Керът внимателно. — Той просто имаше предвид, че трябва да си някакъв идио… — Той млъкна. Втренчи се в тавана. — О, боже… Толкова ли е просто?
— Колко просто? — попита Ангуа.
Някой потропа на вратата. Не беше учтиво чукане. Беше трополенето на някой, който или щеше да накара да му отворят вратата, или щеше да я събори.