— Това не е сър, това е Гърлото — поправи го Колън. — И я го вижте какъв цвят е!
— Трябва ли да е такъв лъскав целият? — попита Детритус.
— Чувствам се чудесно! Чувствам се чудесно! — каза Диблър. — Ха! Толкова за хората, дето ми вадят душата за качеството на стоките ми!
— Какво става, Гърло? — попита Колън.
— Те казват… — започна Диблър с позеленялото лице.
— Кой го казва? — попита Керът.
— Те казват. Знаете. Те. Всички. Те казват, че троловете са убили някого там в „Сестричките“, а джуджетата са разбили грънците от цялата нощна работа на Чоки трола и са съборили Месинговия Мост и…
Керът погледна към пътя.
— Ти току-що премина по Месинговия Мост.
— Ъхъ, ами… така казват.
— О, разбирам.
Керът се изправи.
— Дали случайно не казаха… един вид, минавайки… нещо друго за джуджетата? — намеси се Къди.
— Аз мисля, че ще ни се наложи да идем и да си кажем няколко приказки с Дневната Стража относно арестуването на Коулфейс — реши Керът.
— Ние нямаме никакво оръжие — възрази Колън.
— Сигурен съм, че Коулфейс няма нищо общо с убийството на Хемърхок. Ние сме въоръжени с истината. Какво може да ни нарани, щом сме въоръжени с истината?
— Ами, стрела от арбалет може, т.е. да ти мине право през окото и да ти излезе през тила.
— Добре, сержант, откъде можем да вземем още малко оръжие?
Корпусът на Оръжейния склад се чернееше на залеза.
Странно беше да се намери оръжейна в един град, който се осланя на измама, подкупи и асимилация, за да победи враговете си, но, както казваше Сержант Колън, веднъж като си им отнел оръжието, все трябва някъде и да го съхраняваш.
Керът потропа на вратата. След малко се чуха стъпки, и се отвори едно малко прозорче. Подозрителен глас се обади:
— Да?
— Ефрейтор Керът, градска милиция.
— Никога не съм я чувал. Разкарайте се.
Отворът щракна. Керът чу как Ноби се изкикоти.
Той отново похлопа на вратата.
— Да?
— Аз съм Ефрейтор Керът… — Преградата мръдна, но удари палката на Керът, която той заби в дупката. — … и съм тук, за да взема малко оръжие за хората си.
— Тъй ли? Къде са ти правомощията?
— Какво? Но аз съм…
Палката беше изблъскана и резето тупна на мястото си.
— Извинете ме. — Ефрейтор Нобс си проправи път. — Нека опитам аз. Бил съм тук и преди, нещо такова.
Той ритна вратата със стоманените върхове на ботушите си, познати и вдъхвали ужас винаги където мъже са били на пода и в невъзможност да се отбраняват.
Щрак.
— Казах ви да се разка…
— Ревизори.
Настъпи мигновено мълчание.
— Какво?
— Тук сме за инвентаризация.
— Къде са ви правом…
— О? О? Той пита къде са ми правомощията? — Ноби се ухили злобно на стражите. — О? Държи ме и ме мотае тук, докато приятелчетата му изтичат отзад да донесат обратно заложените неща, а?
— Аз нико…
— И после, аха, ще видим стария номер с хилядата саби, а? Петдесет щайги, наредени на куп, а се оказва, че долните четиридесет са пълни с камъни?
— Аз…
— Как се казваш, господинчо?
— Аз…
— Ти ще отвориш веднага тази врата!
Преградата се затвори. Чу се шум от изтеглянето на резета от някой, който не е съвсем убеден, че това е добра идея и ще почне да задава уточняващи въпроси всеки миг.
— Имаш ли някаква хартия у себе си, Фред? Бързо!
— Да, но…
— Някаква хартия! Веднага!
Колън затършува из джоба си и подаде на Ноби сметката си от бакалина точно когато вратата се отвори. Ноби надуто влетя вътре, като застави човека отсреща да отстъпи назад.
— Не бягай! — изкрещя той. — Не съм открил нищо нередно…
— Не бях г…
— … ВСЕ ОЩЕ!
Керът има време да получи впечатлението за прилично на пещера място, пълно със сложни сенки. Освен мъжа, който беше по-дебел от Колън, там имаше и два трола, които явно работеха с точило. Настоящите събития изглежда не бяха проникнали през дебелите стени.
— Добре, никой да не се шашка, просто спрете това, което правите в момента, моля. Аз съм Ефрейтор Нобс, Анкх-Морпоркска Градска Ревизия, Градска Инспекция по Реда… — Листът хартия беше размахан пред очите на човека със замайваща погледа скорост, а гласът на Ноби се запъна малко, докато обмисляше края на изречението: — Бюро… Специална… Ревизионна… Инспекция. Колко човека работят тук?
— Само аз…
Ноби посочи троловете.
— Ами те?
Мъжът се изплю на пода.
— О, струва ми се, вие говорехте за хора.
Керът машинално протегна ръка и тя тресна Детритус по нагръдника.
— Хубаво — каза Ноби, — я да видим какво имаме тук… — Той мина бързо по редиците, така че всички трябваше да подтичват, за да не изостават. — Това какво е?