— Ъ-ъ…
— Не знаеш, а?
— Сигурно… това е… това е…
— Триструнен 2000-фунтов транспортируем обсаден арбалет с хаспел с двойно действаща вдигачка?
— Точно така.
— Това не е ли Клачианският подсилен арбалет с козия повдигащ механизъм и поддържащ щик?
— Ъъ… да?
Ноби го прегледа бегло, после го метна настрани.
Останалите от Нощната Стража гледаха удивени. Никога не бяха подозирали, че Ноби може да си служи с оръжие, различно от нож.
— Имате ли някой от онези Хершебиански дванайсетстрелни лъкове с гравитационното подхранване? — озъби се той.
— Ъ? Това, което виждате, е всичко, което имаме, господине.
Ноби изтегли един ловен арбалет от поставката му. Мършавите му ръце дръпнаха струните, докато изтегляше ръчката за изправяне.
— Продали сте стрелите за това нещо?
— Ей тук са!
Ноби избра една от лавицата и я пусна в прореза. После се прицели по продължение на стрелата. Обърна се.
— Харесва ми този инвентар. Ще го вземем всичкия.
Мъжът се вгледа вдън очите на Ноби и, за ужас и възхита на Ангуа, не припадна.
— Онази малка стрела мен не ме плаши.
— Тази малка стрела плаши ли те? — каза Ноби. — Не. Така. Това е малка стрела. Една малка стрела като тази не би уплашила мъж като теб, защото е такава малка стрела. Ще е нужна по-голяма стрела, за да уплаши мъж като теб.
Ангуа би дала едномесечната си заплата, за да види лицето на интенданта в анфас. Беше видяла как Детритус вдигна обсадния лък, изправи го с една ръка и с едва чуто ръмжене, после пристъпи напред. Сега тя можеше да си представи как очните ябълки се завъртат, щом студеният метал прониква през месестия червен тил на оръжейника.
— Е, сега вече, тази зад теб, тя е голяма стрела — каза Ноби.
Не че дългата шест стъпки желязна стрела беше остра. Беше предназначена да разбива врати, не за хирургия.
— Мога ли вече да дръпна спусъка? — избоботи Детритус в ухото на човека.
— Няма да посмеете да гръмнете с това нещо тук! Това е обсадно оръжие! Ще пробие стената!
— Накрая — уточни Ноби.
— Тази част за какво е? — попита Детритус.
— Сега, виж…
— Надявам се, че поддържаш всичко в изправност — каза Ноби. — Тия неща са ужас по отношение на металното износване. Особено на предпазителя.
— Какво е това предпазител? — попита Детритус.
Всичко се смълча.
Керът си намери гласа от много далече.
— Ефрейтор Нобс?
— Дасър?
— Оттук нататък поемам аз, ако не възразяваш. Той внимателно отстрани обсадния лък, но на Детритус не му беше харесала забележката за хората и той отново го насочи.
— Така — каза Керът, — не ми харесва този елемент на насилие. Ние не сме тук, за да малтретираме горкия човек. Той е градски служител, също като нас. Много погрешно от твоя страна е да го караш да се страхува. Защо просто не попиташ?
— Съжалявам, сър.
Керът потупа оръжейника по рамото.
— Може ли да вземем малко оръжие?
— Какво?
— Малко оръжие? За официална цел?
Оръжейникът изглеждаше неспособен да се справи с това.
— Искате да кажете, че имам избор?
— Ами определено. Ние упражняваме контрол чрез съгласие в Анкх-Морпорк. Ако се чувстваш неспособен да се съгласиш с нашата молба, само трябва да кажеш.
Чу се едно леко „звън“, щом върхът на желязната стрела се отърка още веднъж в тила на оръжейника. Той напразно затърси да каже нещо, защото единствената дума, за която точно сега можеше да се сети, беше: „Огън!“
— Ух. Ух. Ъхъ. Добре. Сигурно. Вземете каквото искате.
— Чудесно, чудесно. А Сержант Колън ще ти даде разписка, като добави, разбира се, че освобождаваш оръжието по свое доброволно съгласие.
— Мое доброволно съгласие?
— Имаш абсолютно свободен избор по въпроса, разбира се.
Лицето на човека се сгърчи от усилието на отчаяното размишление.
— Аз мисля…
— Да?
— Аз мисля, че всичко е наред, да ги вземете. Вземете ги веднага.
— Добър човек. Имаш ли количка?
— А дали случайно не знаеш какво казват за джуджетата? — обади се и Къди.
Още веднъж Ангуа я обзе мисълта, че Керът няма грам ирония в душата си. Той имаше предвид всяка дума, която кажеше. Ако човекът наистина се беше опънал, Керът най-вероятно щеше да отстъпи. Разбира се, съществуваше малка разлика между вероятно и сигурно.
Ноби беше някъде към края на редицата, като от време на време изпискваше от радост, щом откриеше някой интересен боен чук или пък особено зъл на вид меч. Опитваше се да хване всичко наведнъж.
После той изпусна купчината и се втурна напред.
— О, уау! Клачианска пожарна кола! Това е повече от мечтите ми!
Чуха го да рови из мрака. Появи се, като буташе някаква кофа върху малки скърцащи колела. Имаше цял куп дръжки и дебели кожени торби, и струйник отпред. Приличаше на много голям чайник.