— Не съм сигурен. Най-добре да разберем.
— Имаме ли време? — попита Ангуа. — Мислех си, че ще се виждаме с Дневната Стража.
— Първо има нещо, което трябва да открия — каза Керът. — Глупаците не ми казаха истината.
— Почакай малко, почакай малко — намеси се Сержант Колън. — Това вече стига твърде надалеч. Виж, не искам да убиваме никого, нали така? Аз по случайност съм сержант тук, ако някого го интересува. Ясно, Керът? Ноби? Никакво стреляне или игра със саби. Стига това, че навлизаме на територията на Гилдията, но ще си навлечем наистина сериозни неприятности, ако вземем, че застреляме някого. Лорд Ветинари няма да се задоволи със сарказма. Той може да използва… — Колън преглътна, — ирония. Това е заповед, ясно? Така или иначе, какво искате да направите?
— Аз просто искам хората да ми кажат какво става — обясни Керът.
— Е, и ако не ти кажат, не можеш да ги нараниш — отсече Колън. — Виж, ти можеш да задаваш въпроси, твое право е. Но ако доктор Уайтфейс се запъне, ще се разкараме, ясно? Побиват ме тръпки от клоуните. А той е най-лошият от всички. Ако не иска да отговори, ще си тръгнем мирно и тихо и, ох, не знам, ще измислим нещо друго. Това е заповед, както вече казах. Разбрахте ли ме? Това е заповед.
— Ако той не отговори на въпросите ми, ще си тръгна мирно и тихо. Добре.
— Толкова, щом се разбрахме.
Керът потропа на вратата на Гилдията, вдигна ръце, улови яйчения пай, щом той се появи от цепнатината и го натъпка обратно вътре. После ритна вратата, така че тя потъна няколко инча навътре.
Някой зад нея каза:
— Оу!
Вратата се отвори още малко, за да открие малък клоун, покрит с разтвор от вар и яйчен крем.
— Нямаше нужда да правите това.
— Аз просто исках да вляза в духа на нещата — каза Керът. — Аз съм Ефрейтор Керът и това е гражданската милиция, а всички ние обичаме да се посмеем на хубавата шега.
— ’звинете ме…
— С изключение на Волнонаемен Полицай Къди. А Волнонаемен Полицай Детритус, и той обича да се посмее на хубавата шега, макар и няколко минути след всички останали. А сме тук, за да се срещнем с доктор Уайтфейс.
Косата на клоуна щръкна. От бутониерата му бликна струйка вода.
— Имате ли… имате ли уговорка?
— Не знам — каза Керът. — Имаме ли уговорка?
— Аз имам желязна топка с шипове — осмели се да отговори само Ноби.
— Това е утринна звезда, Ноби.
— Така ли?
— Да. Уговорката е ангажимент да се срещнеш с някого, докато утринната звезда е голяма буца желязо, използвана за разбиване на черепи със злоба. Важно е да не се объркват двете, нали така, господин…? — Той повдигна вежди.
— Боффо, сър. Но…
— Така че, дали не би могъл да изтичаш и да кажеш на господин Уайтфейс, че сме тук с желязна топка с ши… Какво говоря аз? Искам да кажа, без уговорка, за да се срещнем с него? Моля? Благодаря ти.
Клоунът офейка.
— Така — каза Керът. — Това добре ли беше, сержант?
— Той може дори да стане сатиричен — умърлуши се Колън.
Зачакаха. След известно време Волнонаемен Полицай Къди измъкна отвертка от джоба си и разгледа машинката за хвърляне на яйчен пай, закачена над вратата. Останалите пристъпяха от крак на крак, с изключение на Ноби, който непрекъснато пускаше неща върху своите.
Боффо се появи отново, съпровождан от двете страни от двама шута, които изглеждаха така, сякаш изобщо нямат чувство за хумор.
— Доктор Уайтфейс твърди, че такова нещо като градска милиция няма — осмели се да каже той. — Но. Хм. Доктор Уайтфейс казва, че ако наистина е важно, ще види някои от вас. Но не троловете, нито джуджето. Чухме, че имало шайки тролове и джуджета, които тероризирали града.
— Тъй говорят — кимна Детритус.
— Случайно дали не знаете какво каз… — започна Къди, но Ноби го сръга да мълчи.
— Ти и аз, сержант? — предложи Керът. — И ти, Волнонаемен Полицай Ангуа.
— О, боже — каза Сержант Колън.
Но те последваха Керът в мрачните сгради и по тъмните коридори към кабинета на доктор Уайтфейс. Шефът на всички клоуни, глупаци и шутове стоеше насред стаята, докато някакъв шут се опитваше да пришие няколко допълнителни пайети върху палтото му.
— Е?
— ’бър вечер, докторе — каза Керът.
— Бих искал да изясня, че Лорд Ветинари незабавно ще бъде информиран за това.
— О, да. Аз ще му кажа — обеща Керът.
— Не мога да си представя защо безпокоите мен, когато по улиците има размирици.
— Ах, ами… с това ще се справим по-късно. Но Капитан Ваймс винаги ми казваше, сър, че има големи престъпления и малки престъпления. Понякога малките престъпления изглеждат големи, а големите престъпления почти не можеш да ги видиш, но жизненоважното нещо е да решиш кое какво е.