Дауни изглежда се притесни.
— Докторе, аз мисля…
— Мислиш? Не ти се плаща да мислиш! Един бог знае къде е стигнал чак идиотът. Наредих да се претърси Гилдията! Защо никой не е разбил вратата?
— Съжалявам, докторе, Едуард ни напусна преди седмици и аз не мислех…
— Не си мислел? На теб за какво ти се плаща?
— Него никога не съм го виждал в такова настроение — каза Гаспод.
Зад главния Убиец се чу прокашляне. Доктор Уайтфейс се беше появил от стаята.
— А, докторе — каза доктор Крусис. — Мисля, че може би е най-добре да идем и да обсъдим това по-нататък в кабинета ми, а?
— Аз наистина най-ужасно съжалявам, господарю мой…
— Забрави това. Малкият… дявол направи и двама ни на глупаци. О… нищо лично, разбира се. Господин Дауни, Глупаците и Убийците ще охраняват тази дупка, докато не доведем някакви зидари тук утре. Никой няма да минава през нея, ясно?
— Да, докторе.
— Много добре.
— Това е господин Дауни — обясни Гаспод, когато доктор Крусис и главният клоун изчезнаха по коридора. — Номер две при Убийците. — Той се почеса по ухото. — Би премахнал стария Крусис като едното нищо, ако не противоречеше на правилата.
Ангуа изтича напред. Дауни, който бършеше чело с черна кърпичка, погледна надолу.
— Здрасти, ти си нова. — Погледна към Гаспод. — И помиярът се е върнал, виждам.
— Бау, бау — каза Гаспод, а провисналата му опашка тупна по пода. — Между другото — добави той за улеснение на Ангуа, — често пъти е добър за по ментово бонбонче, ако го хванеш в добро настроение. Тази година е отровил петнайсет човека. С отровите е почти толкова добър, колкото и старият Крусис.
— Трябва ли да знам това?
Дауни я потупа по главата.
— О, Убийците не трябва да убиват, освен ако не им се плаща. От тези дребни бакшиши идва цялата разлика.
Сега Ангуа беше в положение да вижда вратата. На парче картон, забито в метална скоба, имаше написано име.
Едуард д’Ийт.
— Едуард д’Ийт — повтори тя.
— Това е име, което ми звучи много познато — каза Гаспод. — Семейство, което живееше на Кингсуей. Бяха богати като Креозот.
— Кой е Креозот?
— Някакъв шибан чужденец, който е бил богат.
— О!
— Но прадядото страдаше от ужасна жажда, а дядото гонеше всичко, облечено в рокля, негова рокля, нали разбираш, а старият д’Ийт, ами, той беше трезвен и чист, но изгуби остатъка от семейните пари поради това, че имаше бяло петно в главата, когато трябваше да различи едно от единайсет.
— Не разбирам как от това изобщо могат да се загубят пари.
— Може, ако решиш, че ще играеш на „Сакатия господин Лук“ с големите момчета.
Върколакът и кучето продължиха с лека стъпка по коридора.
— Знаеш ли нещо за Господаря Едуард? — попита Ангуа.
— Нищо. Къщата неотдавна беше продадена. Семейни дългове. Не съм го виждал.
— Ти определено си много осведомен.
— Въртя се наоколо. Никой не забелязва кучетата. — Гаспод сбърчи нос. Приличаше на попарен трюфел. — Срамота. Вони на исчезнало, нали.
— Да. Има нещо странно в това.
— Какво?
— Нещо не е наред.
Имаше и други миризми. Непрани чорапи, други кучета, грима на доктор Уайтфейс, вчерашната вечеря — ароматите изпълваха въздуха. Но огнената миризма на това, за което Ангуа сега машинално мислеше като за исчезнало, обвиваше всичко останало, парлива като киселина.
— Какво не е наред?
— Не знам… може би е миризмата на исчезналото…
— Цък. Оттук започна. Държаха исчезналото тук с години.
— Така. Добре. Ами, ние имаме име. То може да говори нещо на Керът…
Ангуа изприпка надолу по стълбите.
— ’звинявай… — каза Гаспод.
— Да?
— Как можеш да се превърнеш обратно на жена?
— Просто излизам от лунната светлина и… се съсредоточавам. Така става.
— Божичко! Това ли е всичко?
— Ако от техническа гледна точка е пълнолуние, мога да се Променям дори и през деня, ако искам. Длъжна съм да се Променям, само когато съм на лунна светлина.
— Шегуваш ли се? Ами вълчата отрова?
— Вълча отрова? Това е растение. Вид самакитка, струва ми се. Та какво тя?
— Не те ли убива?
— Виж, няма защо да вярваш на всичко, което чуваш за върколаците. Ние сме хора като всички останали. През повечето време — добави тя.
По това време вече бяха извън Гилдията и се бяха упътили към уличката, която всъщност и стигнаха, но на която й липсваха определени важни характеристики, от последно им идване. Най-забележимата липса беше униформата на Ангуа, но и световен недостиг на Мръсния Стар Рон.
— По дяволите!
Те погледнаха към празното парче кал.