— Но ти каза, че Гилдията на Крадците…
— Като постоиш тук известно време, ще разбереш кое как е — отговори Керът. Главата на Н’драве-то издрънча в бордюра. — В края на краищата — добави Керът. — Но всичко сработва. Ще останеш изненадана. Всичко сработва. Де да не беше така. Но е така.
Докато Н’драве-то леко се разтрисаше от болка по пътя към безопасността в затвора на Стражата, убиваха един клоун.
Той се шляеше по една уличка с увереността на някой, който напълно се е разплатил с Гилдията на Крадците за годината, когато пред него изникна закачулена фигура.
— Бино3?
— О, здравей… ти си Едуард, нали?
Фигурата се поколеба.
— Тъкмо се връщам към Гилдията — каза Бино.
Загърнатата фигура кимна.
— Добре ли си? — попита Бино.
— Съжалявам за т-ова — рече тя. — Но е за доброто на града. Н-ищо лично.
Той пристъпи зад клоуна. Бино усети бодване, и после неговата собствена, лична, вътрешна вселена изгасна.
После той седна.
— Оу! Забол…
Но не беше така.
Едуард д’Ийт се беше надвесил над него с ужасено изражение на лицето.
— Ох!… Не исках да те удрям толкова силно! Просто исках да те отстраня от пътя си!
— Но защо изобщо трябваше да ме удряш?
И после у Бино се прокрадна усещането, че Едуард се взира не точно в него и определено не говори на него.
Той погледна към земята и изпита онова странно чувство, познато само на наскоро споминалите се — ужас от това, което виждаш да лежи пред теб, последван от терзаещия те въпрос: е, кой тогава гледа?
— ЧУК, ЧУК.
Той вдигна очи.
— Кой е там?
— СМЪРТ.
— Коя смърт?
Във въздуха повя хлад. Бино чакаше. Едуард яростно го тупаше по лицето… е, по това, което съвсем доскоро беше лицето му.
— МИСЛЯ СИ… МОЖЕМ ЛИ ДА ЗАПОЧНЕМ ОТНАЧАЛО? МАЙ НЕ МИ СЕ УДАВА МНОГО.
— Извинете? — попита Бино.
— С-ъжалявам! — простена Едуард. — Мислех за общото благо!
Бино видя как убиецът го влачи… тоест трупа му.
— Нищо лично, ми вика. Радвам се, че не беше нищо лично. Би ми било неприятно да си мисля, че току-що са ме убили заради нещо лично.
— ПРАВЯ ГО, ЗАЩОТО МИ ПОДСКАЗАХА, ЧЕ ТРЯБВА ДА СЪМ ПО-ЧОВЕЧЕН.
— Искам да кажа, защо? Мислех си, че наистина добре се разбираме. Много е трудно да спечелиш приятели с моята работа. И с твоята работа, предполагам.
— СЪОБЩИ ИМ ГО ПОЛЕКА, ТАКА МИ РАЗПРАВЯХА.
— Един миг си вървиш по пътя, а на следващия си мъртъв. Защо?
— СМЯТАЙ ПО-СКОРО, ЧЕ СИ… ПОСТАВЕН В НЕИЗГОДНО ИЗМЕРЕНИЕ.
Сянката на Бино клоуна се обърна към Смърт.
— За какво говориш?
— ТИ СИ МЪРТЪВ.
— Да. Знам.
Бино се отпусна и престана да разсъждава много-много върху събитията в един все по-неуместен за него свят. Смърт откри, че хората често го правят след първоначалното объркване. В края на краищата най-лошото вече се беше случило. Поне… ако имаха малко късмет.
— ЩЕ БЪДЕШ ЛИ ТАКА ЛЮБЕЗЕН ДА МЕ ПОСЛЕДВАШ…
— Ще има ли пай с яйчен крем? Червени носове? Жонгльорски номера? Дали ще има торбести панталони?
— НЕ.
Бино беше прекарал почти целия си кратък живот като клоун. Той се усмихна мрачно под грима.
— Харесва ми.
Срещата на Ваймс с Патриция свърши като всички такива срещи — гостът си отиваше със смътното, но натрапчиво подозрение, че току-що е отървал живота си.
Ваймс се помъкна да види бъдещата си невеста. Знаеше къде може да я открие.
Знакът, издраскан върху голямата, двойна порта на Морфична Улица, гласеше: „Тук имъ Дракуни“.
Месинговата гравюра отстрани на портата известяваше: „Анкх-Морпоркска Слънчева Обител за Болни Дракони“.
Един малък, кух и жалък дракон, направен от картон и стиснал кутия за волни пожертвувания, висеше тежко на верига за стената и държеше надписа: „Не Оставяй Пламъка Ми Да Угасне“.
Ето тук Лейди Сибил Рамкин прекарваше по-голямата част от дните си.
Тя, както казваха на Ваймс, беше най-богатата жена в Анкх-Морпорк. Всъщност беше по-богата от всички останали жени в Анкх-Морпорк, взети, ако това беше възможно, заедно.
Това щеше да е странна сватба, говореха хората. Ваймс се отнасяше към превъзхождащите го в социално отношение с едва прикрита ненавист, защото от жените го заболяваше главата, а от мъжете го засърбяваха юмруците. А Сибил Рамкин беше последният наследник на една от най-старите фамилии в Анкх. Но се събраха заедно като вейки във водовъртеж и стигнаха до неизбежното…
Като малък Сам Ваймс си мислеше, че много богатите се тъпчат до пръсване от златни чинии и че живеят в мраморни къщи.
А научи нещо ново: много, ама много богатите можеха да си позволят да бъдат бедни. Сибил Рамкин живееше в онзи вид бедност, който е достъпен само за много богатите, бедност, достигната от другата страна. Жените, които бяха просто богати, спестяваха и си купуваха рокли от коприна, обточени с дантела и перли, но Лейди Рамкин беше толкова богата, че можеше да си позволи да топурка из къщата в гумени ботуши и вълнена пола, които са принадлежали на майка й. Тя беше толкова богата, че можеше да си позволи да живее на бисквити и сандвичи със сирене. Беше толкова богата, че живееше в три стаи от трийсет и четирите на резиденцията си. Останалите бяха пълни с много скъпи и много стари мебели, загърнати в покривки срещу прах.