— Шшшш! Не казвай това! Тези не са бездомници. О, боже! — Гаспод се огледа наоколо. — Не всяко куче може просто да е в Гилдията. О, божичко, не. Това са кучета, които са били… — той понижи глас, — … ъъъ… лоши кучета.
— Лоши кучета?
— Лоши кучета. Ти, лошо момче. Шляпни го. Ти, лошо куче — промърмори Гаспод като някаква ужасна молитва. — Всяко куче, което виждаш тук, така, всяко куче… бяга. Бяга от същинския си господар или господарка.
— Това ли е всичко?
— Всичко? Всичко? Е, добре. Разбира се. Ти не си точно куче. Не би могла да разбереш. Не би могла да знаеш какво е. Но Големият Фидо… той им каза. Отхвърлете душещите ви вериги, каза той. Ухапете ръката, която ви храни. Вдигнете се и вийте. Той им даде гордост — каза Гаспод, гласът му — смесица от страх и стъписване. — Той им каза. Всяко куче, което той открие с неосвободен дух — то е мъртво куче. Миналата седмица уби един доберман, само защото си е размахал опашката, когато минал човек.
Ангуа погледна другите кучета. Всичките бяха размъкнати. Освен това, странно, не приличаха на кучета. Имаше един малък и доста изнежен бял пудел, който все още носеше прорасналите остатъци от пуделската си фризура, и едно кученце с дрипавите останки на карирано палтенце, което още висеше от рамото му. Но те не се биеха, нито се джафкаха. Имаха еднакъв сериозен вид, какъвто тя беше виждала и по-рано, макар и никога у кучета.
Гаспод вече явно трепереше. Ангуа се присламчи към пудела. Той още имаше лъскав нашийник, видим под сплъстената козина.
— Този Голям Фидо някакъв вид вълк ли е или какво?
— По дух, всички кучета са вълци — каза пуделът, — но цинично и грубо отделени от истинската им съдба чрез манипулациите на така наречения хуманизъм.
Звучеше като цитат.
— Големия Фидо ли каза това? — пробва се Ангуа.
Пуделът обърна глава. За пръв път тя видя очите му. Бяха червени и обезумели като ада. Всяко нещо с такива очи можеше да убие всяко нещо, което си пожелае, защото лудостта, истинската лудост, може да разбие дъска с юмрук.
— Да — каза Големия Фидо.
Някога беше нормално куче. Молеше се, изправен на задните си крака, търкаляше се, гонеше и носеше. Всяка нощ го извеждаха на разходка.
Нямаше светкавица, когато Това се случи. Просто си лежеше в кошницата една нощ и си мислеше за името си, което беше Фидо, и за името на кошницата, което беше Фидо. И си мислеше за одеялото си с „Фидо“ на него, и за купичката си с „Фидо“ на нея, и най-вече разсъждаваше върху нашийника с „Фидо“ на него. Нещо някъде дълбоко в мозъка му каза „щрак“ и той си разкъса одеялото, ухапа собственика си и се шмугна през прозореца на кухнята. На улицата отвън един лабрадор, четири пъти по-голям от Фидо, се изкикоти на нашийника, а трийсет секунди по-късно избяга със скимтене.
Това беше просто началото.
Кучешката йерархия беше проста работа. Фидо поразпита наоколо, по принцип със задавен глас, защото челюстите му биваха заети с нечий крак, Докато не намери водача на най-голямата банда подивели кучета в града. Хората — т.е., кучетата, — още говореха за битката между Фидо и Лаещия Луд Артър, ротвайлер с едно око и много лош нрав. Но повечето животни не се бият до смърт, само до победа, а беше невъзможно Фидо да бъде победен. Той беше просто една малка, бързо убиваща светкавица с нашийник. Той увисваше по различни части от Лаещия Луд Артър, чак докато противникът не се отказа, и тогава за негово учудване, Фидо го уби. Имаше нещо необяснимо твърдо у това куче — можеше да го налагаш пет минути с торба пясък и каквото останеше от него, пак нямаше да се предаде, а най-добре беше да не му обръщаш гръб.
Защото Големия Фидо имаше мечта.
— Проблем ли има? — попита Керът.
— Този трол обиди това джудже — натърти Силния-в-ръката.
— Чух Действащ Полицай Детритус да дава заповед на Волнонаемен Полицай… Хролф Пижама. Какво от това?
— Той е трол!
— Е, и?
— Той обиди джудже!
— Всъщност, това е технически военен термин… — започна Сержант Колън.
— Този проклет трол се случи просто да ми спаси живота днес! — изкрещя Къди.
— Защо?
— Какво защо? Какво защо? ’щото беше моят живот, ето защо! Аз случайно съм много привързан към него!
— Нямах предвид…
— Що просто не млъкнеш, Абба „Силния-в-ръката“! Какво изобщо знаеш ти за нещо, цивилен такъв! Що си толкова глупав! Аааргх! Твърде съм нисък за това лайно!
Една сянка се изправи на вратата. Коулфейс по принцип беше в хоризонтална форма, тъмна маса от начупени линии и гладки повърхности. Очите му блестяха червени и подозрителни.
— Сега ти го пускаш! — простена едно джудже.