— Защото нямаме причина да го държим заключен — каза Керът. — Който и да е убил господин Хемърхок, е бил достатъчно малък, че да мине през врата за джуджета. Един трол с неговия ръст не би успял да направи това.
— Но всички знаят, че той е лош трол! — изкрещя Силния-в-ръката.
— Не съм направил нищо — изтътна Коулфейс.
— Не можете да го освободите сега, сър — просъска Колън. — Те ще се нахвърлят върху него.
— Не съм направил нищо.
— Добре казано, сержант. Действащ Полицай Детритус!
— Сър?
— Пиши го доброволец.
— Не съм направил нищо.
— Не можеш така! — изкрещя джуджето.
— Няма да съм в никаква Стража — изръмжа Коулфейс.
Керът се наведе към него.
— Ей там има стотина джуджета. С огромни брадви — прошепна той.
Коулфейс примижа.
— Постъпвам.
— Накарай го да положи клетва, действащ полицай.
— Разрешение да запиша още едно джудже, сър? За поддържане на равенството?
— Давай, Действащ Полицай Къди.
Керът свали шлема си и избърса чело.
— Мисля, че това е всичко.
Тълпата го зяпна.
Той се усмихна широко.
— Никой не е длъжен да стои тук, освен ако сам не желае.
— Не съм направил нищо.
— Да… но… виж — каза Силният-в-ръката. — Ако не той е убил стария Хемърхок, то кой тогава?
— Не съм направил нищо.
— Разследванията ни продължават.
— Ти не знаеш!
— Но ще открия.
— О, така ли? И кога, моля, ще знаеш?
— Утре.
Джуджето се поколеба.
— Добре — отстъпи с изключително нежелание. — Утре. Но най-добре да е наистина утре.
— Добре — каза Керът.
Тълпата се разпръсна или поне се разгърна малко. Все едно дали са тролове, джуджета или хора, Анкх-Морпоркските жители никога не изгарят от желание да се разкарат, ако предстои още някое улично представление.
Действащ Полицай Детритус, с гърди така издути от гордост и високомерие, че кокалчетата му почти не докосваха земята, оглеждаше състава си.
— Ей, слушайте, ужасни тролове такива!
Той спря, докато следващите мисли се довлекат на място.
— Хубавичко ме слушайте сега! Вие сте в Стражата, момчета! Туй работа с перспектива! — каза Детритус. — Аз го правя едва от десет минути и вече ме издигнаха! Освен това има образование и обучение за хубава работа по Гражданските Улици! Това ви е бухалката с пирон на нея. Ще ядете. Ще спите на нея. Когато Детритус каже Скачай, вие казвате… какъв цвят! Ще го правим по числата! А аз имам много числа!
— Не съм направил нищо.
— Ти, Коулфейс, я се посъживи малко, ти имаш маршалски жезъл в раницата си!
— И не съм взимал нищо.
— Просвай се сега долу и ми направи трийсет и две! Не! Нека са шейсет и четири!
Сержант Колън се ощипа по носа. Живи сме, помисли си той. Трол обиди джудже пред много други джуджета. Коулфейс… искам да кажа, Коулфейс, искам да кажа, Детритус е самата чистота в сравнение… та Коулфейс е свободен и сега е страж. Керът нокаутира Майонезата. Керът каза, че всичко ще изясним до утре, а вече е тъмно. Но сме живи.
Ефрейтор Керът беше побъркан.
Я ги слушай кучетата! Всички са настръхнали в тази жега.
Ангуа слушаше как останалите кучета вият и си мислеше за вълците.
Беше бягала с глутницата няколко пъти и знаеше за вълците. Тези кучета не бяха вълци. Вълците бяха миролюбиви създания, общо взето, и много прости. Като се замислеше, водачът на глутницата приличаше доста на Керът, който пасваше на града по същия начин, по който вълкът на високите гори.
Кучетата бяха по-умни от вълците. Вълците нямаха нужда от интелигентност. Те имаха други неща. Но кучетата… на тях интелигентността им беше дадена от хората. Независимо дали я искаха или не. Те определено бяха по-злобни от вълците. И това го бяха придобили от хората.
Големия Фидо скалъпваше шайката си безпризорници в нещо, каквото невежото му съзнание мислеше, че е вълча глутница. Един вид космата машина за убиване.
Тя се огледа.
Големи кучета, малки кучета, дебели кучета, мършави кучета. Всички те гледаха със светнали очи, докато пуделът говореше.
За Съдбата.
За Дисциплината.
За Естественото Превъзходство на Кучешката Раса.
За Вълците. Само че представата на Големия Фидо за вълците не бяха вълците, каквито Ангуа ги познаваше. Те бяха по-големи, по-свирепи, по-мъдри, вълците от мечтите на Фидо. Те бяха Царете на Гората, Ужасът на Нощта. Имаха имена като Бързата Лапа или Сребърния Гръб. Бяха това, към което всяко куче би трябвало да се стреми.
Големия Фидо беше одобрил Ангуа. Тя много прилича на вълк, беше казал той.
Те всички слушаха напълно отнесени едно малко куче, което нервно пръцкаше, докато говореше и им разправяше, че естествената форма на кучето била бая по-голяма. Ангуа би се изсмяла, ако не беше фактът, че много се съмняваше да се измъкне жива оттам.