— В Стражата няма нито джуджета, нито тролове, нито хора, ясно — каза Колън. — Само Стражи, ясно? Така казва Ефрейтор Керът. Естествено, ако предпочиташ да си в отряда на Действащ Полицай Детритус…
— АЗ ОБИЧАМ ДЖУДЖЕТА — избърбори Камбърбач, припряно. — ВИНАГИ СЪМ ГИ ОБИЧАЛ. НЕ ЧЕ ИМА ТАКИВА В СТРАЖАТА, ДА ВИ КАЖА — добави той след по-малко от секунда размисъл.
— Бързо схващаш. Далеч ще стигнеш в тази армия — каза Къди. — Може да получиш крайче маршалски жезъл в салфетката си някой ден много скоро. Кръъъъгггъъъъмм! Чат, чат, чат…
— Пети доброволец до момента — сподели Колън с Ефрейтор Нобс, докато Къди и новото му попълнение се отдалечиха с тропот в мрака. — Дори Деканът на Университета се опита да постъпи. Удивително.
Ангуа погледна към Гаспод, който сви рамене.
— Детритус определено ги вкарва в ред — каза Колън. — За десет минути и стават на маджун в ръцете му. Забележи — добави той, — след десет минути всичко е маджун в тези ръце. Напомня ми за строевия сержант, когато за пръв път постъпих в армията.
— Суров беше, нали? — попита Ноби, докато си палеше цигара.
— Суров? Суров? Божичко! Тринайсет седмици жива мизерия, това беше! Десет мили бягане всяка сутрин, половината време до шията в тор, а той крещеше непрекъснато и ни ругаеше във всеки миг, в който сме живи! Веднъж ме накара да стоя цяла нощ и да чистя клозетите с четка за зъби! Удряше ни със заострена пръчка, за да ни изкара от леглото! През какво ли не трябваше да минем за него, мразехме го и в червата, бихме го пречукали, ако ни стискаше, но, разбира се, никой не го направи. Прекара ни през тримесечна жива смърт. Но… знаеш ли… след заключителния парад… като се гледахме целите в новите си униформи и тъй де, най-сетне истински войници, и виждахме какво сме станали… ами, видяхме го в бара и, ами… нямам нищо против да ти кажа… — Кучетата гледаха как Колън обърсва нещо като намек за сълза. — … Аз и Тонкър Джаксън и Хоги Спъдс го причакахме в пряката и седем пъти го пребихме до смърт, три дена минаха, докато ми оздравеят кокалчетата. — Колън си издуха носа. — Щастливи дни… Варено бонбонче, Ноби, какво ще кажеш?
— Нямам нищо против, Фред.
— Дай едно на кученцето — подсказа Гаспод.
Колън му даде, а после се зачуди защо.
— Виждаш ли? — изфъфли Гаспод, като го схрускваше в ужасните си зъби. — Аз съм брилянтен. Брилянтен.
— По-добре се моли Големия Фидо да не разбере — сопна му се Ангуа.
— Цък. Той няма да ме докосне. Аз го притеснявам. Аз притежавам Силата. — Той яростно си зачеса ухото. — Виж, не си длъжна да се връщаш там, бихме могли да идем и…
— Не.
— Ето ти я историята на моя живот. Това е Гаспод. Я го ритнете.
— Мислех, че си имаш онова голямо щастливо семейство, където да се върнеш — каза Ангуа, докато отваряше вратата.
— Ъ? О, да. Точно така — припряно потвърди Гаспод. — Да. Но ми харесва моята, как да кажа, независимост. Мога да се върна бързо като стрела у дома, по всяко време, когато си поискам.
Ангуа притича на подскоци по стълбите и отвори с лапа най-близката врата.
Беше спалнята на Керът. Неговата миризма, един вид златно розов цвят, я изпълваше от край до край.
Рисунка от мина на джуджета беше забодена внимателно на стената. Друга стена беше заета от голям лист евтина хартия, на който беше начертана от усърден молив, с много задрасквания и петна, карта на града.
Пред прозореца, където съвестният човек би я сложил, за да се възползва максимално от наличната светлина, за да не се налага да хаби твърде много от градските свещи, имаше малка маса. На нея имаше малко хартия и кутия с моливи. Имаше и един стар стол; парче хартия беше сгънато и вклинено под клатещ се крак.
И това, като изключим сандъка с дрехите, беше всичко. Напомняше й за стаята на Ваймс. Това беше място, където някой идваше да преспи, не да живее.
Ангуа се зачуди дали изобщо имаше време, когато някой от Стражата да е наистина свободен от дежурство. Не можеше да си представи Сержант Колън в цивилни дрехи. Щом си Страж, ти си страж през цялото време, което си беше малка сделка в полза на града, тъй като той ти плащаше да си Страж само по десет часа от деня.
— Добре. Мога да използвам чаршаф от леглото. Затвори си очите.
— Защо? — каза Гаспод.
— От благоприличие, за бога!
Гаспод я погледна с недоумение.
— О, разбирам. Да, разбирам какво имаш предвид, определено. Божичко, не можеш да ме оставиш да гледам гола жена, о, не! Избива ме на похотливост. Хрумват ми идеи. Горкия, горкичкият аз.
— Знаеш защо!
— Не бих казал, че знам. Облеклото никога не е било, сещаш се, част от кучешкото как-му-се-вика. — Гаспод се почеса по ухото. — Две метасинтактични променливи величини са това. Извинявай.