— С теб е различно. Ти знаеш какво съм аз. Така или иначе, кучетата по принцип са голи.
— Както и хората…
Ангуа се промени.
Ухото на Гаспод се приплеска над главата му. Въпреки усилията си той изскимтя. Ангуа се протегна.
— Знаеш ли кое е най-лошото? Козината ми. Почти не мога да изкарам оплетените косми. А краката ми са покрити с кал.
Тя изтегли един чаршаф от леглото и го уви около себе си като импровизирана тога.
— Виждаш и хора с по-лош вид на улицата всеки ден. Гаспод?
— Какво?
— Можеш да си отвориш очите вече.
Гаспод примижа. Ангуа и в двете форми представляваше екстра гледка, но миг-два между тях двете, докато морфичният сигнал щъкаше между двете спирки, не беше нещо, което човек би желал да види на пълен стомах.
— Аз пък си мислех, че се свиваш на кълбо на пода и грухтиш, и ти расте козина и се протягаш — изскимтя той.
Ангуа се взря в косата си в огледалото, докато още имаше нощно зрение.
— Защо?
— Всичкото… това… боли ли?
— То е малко като кихане с цяло тяло. Мислиш ли, че той има гребен, а? Искам да кажа, гребен? Всеки си има гребен…
— Наистина… голямо… кихане ли?
— Даже и четка за дрехи може да свърши работа.
Те замръзнаха на място, щом вратата изскърца и се отвори.
Керът влезе. Той не ги забеляза в мрака, но се приближи тежко до масата. Лумна пламък и замириса на сяра, когато той запали първо клечка кибрит, а после свещ.
Той си свали шлема, после се отпусна, сякаш най-накрая бе позволил на тежест да падне от раменете му. Чуха го да казва:
— Това не може да бъде така!
— Какво не може? — попита Ангуа.
Керът се завъртя.
— Какво правите тук?
— Униформата ти е била открадната, докато си шпионирала в Гилдията на Убийците — подсказа Гаспод.
— Откраднаха ми униформата, докато бях в Гилдията на Убийците. Шпионирах. — Керът продължаваше да я зяпа. — Имаше някакъв старец, който непрекъснато мърмореше — отчаяно продължи тя.
— Мамка му? Хилядолетна ръка и скарида?
— Да, точно така…
— Мръсния Стар Рон. — Керът въздъхна. — Най-вероятно я е продал за едно малко. Знам къде живее, обаче. Напомни ми да ида и да си поприказвам с него, когато имам време.
— Ти не искаш да я попиташ какво е носила, докато е била в Гилдията — подшушна му Гаспод, който беше пропълзял под леглото.
— Млъквай!
— Какво? — сепна се Керът.
— Открих за стаята — бързо каза Ангуа. — Някой на име…
— Едуард д’Ийт? — каза Керът, сядайки на леглото. Старинните пружини казаха „скръц-скръц-скръц“.
— Откъде знаеш това?
— Мисля, че д’Ийт е откраднал исчезналото. Мисля, че той е убил Бино. Но… Убийци, които убиват без да им се плаща? Това е по-лошо, отколкото джуджетата и сечивата им. По-лошо е, отколкото клоуните и лицата им. Чувам, че Крусис наистина е разстроен. Изпратил е Убийци да търсят момчето из целия град.
— О! Добре. Не бих искала да съм в обувките на Едуард, когато го открият.
— Аз не бих искал да съм в обувките му и сега. А аз знам къде са те, нали разбираш. На горките му крака са. А те са мъртви.
— Значи Убийците са го открили?
— Не. Някой друг го е открил. И после Къди и Детритус. Ако мога да преценя, мъртъв е от няколко дни. Виждаш ли? Това не може да е така! Но аз избърсах грима на Бино и свалих червения му нос, и това определено беше той. И перуката е същата червена коса. Трябва да е отишъл право при Хемърхок.
— Но… някой стреля в Детритус. И уби просякинчето.
— Да.
Ангуа седна до него.
— И това не може да е бил Едуард…
— Ха! — Керът си разкопча нагръдника и извади ризницата си.
— Значи търсим някой друг. Трети човек.
— Но няма улики! Има само някакъв мъж с исчезнало! Някъде в града! Където и да е! А съм толкова уморен!
Пружините казаха отново „скръц“, когато Керът се изправи и се заклатушка към стола и масата. Той седна, придърпа парче хартия към себе си, огледа молив, подостри го на сабята си и, след един миг размисъл, започна да пише.
Ангуа го наблюдаваше мълчаливо. Керът имаше кожена фланела с къси ръкави под ризницата. В горната част на лявата му ръка имаше белег по рождение. Беше във формата на корона.
— Да не би да записваш всичко, както правеше Капитан Ваймс?
— Не.
— Какво правиш тогава?
— Пиша на мама и татко.
— Наистина ли?
— Винаги пиша на мама и татко. Обещах им. Така или иначе, помага ми да мисля. Винаги, когато мисля, пиша писма до вкъщи. Татко ми изпраща много добри съвети, освен това.
Пред Керът имаше дървена кутия. В нея бяха натрупани писма. Бащата на Керът имаше навика да отговаря на Керът на гърба на собствените писма на сина му, защото хартията трудно се намираше по дъното на мините на джуджетата.