— Какви добри съвети?
— За миньорството, обикновено. За местенето на скали. Знаеш. Слагане на подпори и укрепване. В мината не можеш да грешиш. Трябва да правиш нещата както трябва.
Моливът му скърцаше по хартията.
Вратата още беше открехната, но на нея се чу колебливо потропване, което казваше, чрез един вид метафорична морзова азбука, че този, който чука, вижда много добре, че Керът е в стаята си с една оскъдно облечена жена, и се опитва да чука, без всъщност да бъде чут.
Сержант Колън се прокашля. В звука имаше цинизъм.
— Да, сержант? — каза Керът, без да се обръща.
— Какво искате да направя после, сър?
— Разпрати ги по отряди, сержант. Поне по един човек, едно джудже и един трол във всеки.
— Дасър. Какво ще правят, сър?
— Ще бъдат видими, сержант.
— Така, сър. Сър? Един от доброволците току-що… той е господин Блийкли, сър. От Брястова Улица? Той е вампир, е, от техническа гледна точка, но той работи добре в кланицата, така че, наистина не е…
— Благодари му много и го отпрати вкъщи, сержант.
Колън погледна към Ангуа.
— Дасър. Така — колебливо каза той. — Но той не е проблем, той просто се нуждае от тези допълнителни хомогоблини в кръ…
— Не!
— Добре. Чудесно. Аз ще, ъ-ъ, ще му кажа да се маха, тогава.
Колън затвори вратата. Пантата изскърца похотливо.
— Наричат те сър — каза Ангуа. — Забелязваш ли това?
— Знам. Не е правилно. Хората трябва да мислят сами, така казва Капитан Ваймс. Проблемът е, че хората мислят сами, ако им кажеш да го правят. Как пишеш „възможност“?
— Не го пиша.
— Добре. — Керът още не се обръщаше. — Ще обединим града през остатъка от нощта, струва ми се. Всички видяха смисъла.
Не, не са, помисли си Ангуа, на спокойствие вътре в главата си. Те видяха теб. Това е като хипноза.
Хората живеят твоите видения. Ти мечтаеш, точно както Големия Фидо, само дето той мечтаеше за кошмар, а ти мечтаеш за всички. Ти наистина мислиш, че всички по начало са добри. Само за миг, докато са близо до теб, всички останали също го вярват.
Някъде отстрани дойде шума от маршируващи кокалчета. Отрядът на Детритус правеше нова обиколка.
Е, хубаво. Той рано или късно ще трябва да узнае…
— Керът?
— Хмм?
— Ами знаеш ли… когато Къди, тролът и аз постъпихме в Стражата… ами, ти знаеш защо бяхме ние тримата, нали?
— Разбира се. Представителство на малцинствените групи. Един трол, едно джудже, една жена.
— А!
Ангуа се поколеба. Навън още беше пълнолуние. Тя би могла да му каже, да изтича навън, да се Промени и до зори да бъде вече далеч от града. Щеше да се наложи да го направи. Тя беше спец по бягането от градове.
— Не беше точно така. Нали разбираш, в града има много неумрели и Патрицият настояваше…
— Целуни я — каза Гаспод изпод леглото.
Ангуа замръзна. Лицето на Керът придоби обичайния леко озадачен вид на човек, чиито уши току-що са чули нещо, за което мозъкът му е програмиран да вярва, че не съществува. Той започна да се изчервява.
— Гаспод! — озъби се Ангуа, минавайки на Кучешки.
— Знам какво правя. Един Мъж, една Жена. Това е Съдба — каза Гаспод.
Ангуа се изправи. Керът също се стрелна прав, толкова бързо, че столът му се преобърна.
— Трябва да тръгвам вече…
— Хм. Недей…
— Сега просто посегни — каза Гаспод.
Това никога няма да стане, каза си Ангуа. Никога не става. Върколаците трябва да се занимават само с върколаци, те са единствените, които разбират…
Но… От друга страна… след като тъй или иначе ще трябва да бяга…
Тя вдигна пръст.
— Само секунда — каза весело и с едно движение се пресегна под леглото и измъкна Гаспод за мръсния врат.
— Ти имаш нужда от мен! — изскимтя кучето, докато го носеха към вратата. — Искам да кажа, какво знае той? Неговата представа за приятно изкарано време е да ти показва Колоса на Морпорк! Сложи ме…
Вратата се затръшна. Ангуа се облегна на нея.
Ще свърши точно така, както стана в Псевдополис и Куирм и…
— Ангуа?
Тя се обърна.
— Не казвай нищо. И може и да е добре.
След малко пружините на леглото казаха „скръц“.
И скоро след това за Ефрейтор Керът Светът на Диска се раздвижи. А той дори не си направи труда да спре, за да отмени поръчката за хляба и вестниците.
Ефрейтор Керът се събуди около четири сутринта, в онзи таен час, известен само на нощните хора като престъпници, полицаи и други несретници. Той лежеше на своята половина от тясното легло и зяпаше стената.
Определено беше преживял интересна нощ.
Макар че наистина беше простоват, той не беше глупав, а и винаги си даваше сметка за това, което може да бъде наречено Механика. Беше се запознавал с няколко млади дами и ги беше извеждал на много ободряващи разходки да гледат очарователна железария и интересни граждански постройки, докато те необяснимо защо загубеха интерес. Беше патрулирал в „Ямите на Проститутките“ доста често, макар че госпожа Пам и Гилдията на Шивачките се опитваха да придумат Патриция да преименува района на „Улицата на Договорната Любов“. Но той никога не ги беше виждал свързани по някакъв начин със самия себе си, никога не беше се чувствал сигурен, така да се каже, че пасва на мястото.